Добър ден! (анатомично-геоложко)

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води...

Някой беше попаднал на блога ми, търсейки в Гугъл "тъжно ми е". Стана ми мъчно за човека. И на мен ми е тъжно често. Подавам сигнали, изпращам зов за помощ - само в Гугъл наистина не съм потърсила и индиански димни сигнали не съм започнала да пускам. И - тц. Няма. И изкристализира тогава постулат:

Не може да се тъгува на дребно.

[Аз често мрънкам и мърморя, за много неща, защото ако го държа в себе си, става много тъжно и лошо положението. Рискувам хората, които не ме познават особено добре и/ или не им пука много за мен, да се изнервят, но предпочитам така, отколкото аз да натежа от някакви неволи и тъги. И въпреки, а по-точно - заради - това, съм най-често ведра и усмихната. Наскоро един приятел, който знае колко бях уморена точно в този момент и колко още работа ме чакаше, както и как върви битието ми напоследък, учудено ме попита как изглеждам така весела и лъчезарна и се смея. Ами - не си заслужава да съм тъжна на дребно. Освен в предвечерието - онова време между небето и земята, между деня и вечерта, синкаво-лилаво под прихлупващата се длан на нощното небе, зеленикаво по ръба на хоризонта, като очи на котка, чиито намерения не знаеш, розовеещо-аленеещо в гаснещ пурпур и почерняващо алено, като изстиващи въглени там, където утихва залезът. Тогава може. Малко.]

Иначе...

Иначе има време за само една голяма тъга. Когато всичко се събере, изправи се в цял ръст и рече: Ето, смятам повече да не шикалкавя, дойдох. И се ухили широко.

Тъгата, тежка като тежка вода и толкова всепроникваща, ще е тогава моя. Ще седна на една пейка, точно по това сумрачно време, когато - според един относително симпатичен филм, не съм го проверявала в оригинални легенди - дори драконите недовиждат добре. Отгоре няма да има нищо друго, освен небе, то е достатъчно тежко. Отпред ще е хоризонтът с вечната си лъжа - още малко, ей-там е морето! Наоколо ще е висока трева с три оркестъра и половина щурци, а препускащите в галоп светулкови момци ще мамят окото със светлинните си сигнали - примигваш и очакваш светлинката да блесне пак там, където за кратко си я мернал, но тя вече е малко по-встрани, колкото да те замае. Светулката е движеща се оптична измама par excellence.
И аз - там някъде, където и да е. Ще я оставя да нахлуе през отворените двери. Да изличи усмивките. Да оправдае името си - да тегне, тегне, да е тежка, тежка, тежка, смазваща. Да пречупи раменете, на които е кацнала като свиреп сокол - това място са й отредили поетите, второ по важност след сърцето. Тъгата кацна на раменете й. Преви рамене от тъга. Или мъка, все едно. Добре, така да е - хряс! Изпуква крехката кост на ключицата. И другата след нея. Костите не издържат натиска и се извъртат в мястото на счупване, острите им ръбове пробиват слоеве мускулна обвивка, мускулни влакна, разкъсват вени и промушват артерии, устремили се към тънката като хартия последна инстанция на целостта - кожата се назъбва като разкъсана от бой уста около мястото, където костиците са се подали като новородено, ококорило се към външния свят - за пръв път. Нишките на нервите, обхванали като въжетата на властващ бич цялото тяло, се объркват и пресукват, опъват до скъсване. Гръбначният стълб развива извивката си и се огъва в такива танцови пируети, сякаш се учи да танцува танго. Хрущялните дискове скърцат от напрежението, прешлените чупят крилата си - никога няма да полетят, гръбначният мозък се гърчи, теглен от срещуположни страни от сноповете (гръбначно-мозъчни) нерви, които се опитват да си го поделят като в игра на дърпане на въже - кой отбор ще спечели? Меката му същност се разплисква със спиналната течност и ако можеше да писука, щеше да звучи като лабораторна жаба, чийто мозък се разрушава с остро шило. (Крясъкът, между другото, е неописуем.) Лопатките се притулват като изплъзващи се шепи над белите дробове и се огъват в чадъровидна форма, опитвайки да предпазят порестите бели гъби. Гръдната кост се огъва и забива в тях, като кама, насочена от ръката на предател с трийсетгодишен стаж. Ребрата се цепят на трески, пукат като мокри клони, хвърлени в огъня и като тях разпръсват искрици кост из цялата гръдна кухина. Диафрагмата се смачква - употребявана носна кърпа, и притиска в неистовата си прегръдка стомаха, приютил част от пулсиращата същност на тъгата. Сърцето тупти до край, набучено с костните стрелици като свети Себастиян, тъй като там поетите са натири тъгата и тя го изпълва, мумифицира и превръща в кехлибарена вкаменелост. Тъгата, пулсиращо кълбо с цветовете на дъгата, преминало като кълбовидна мълния и с едно позволение - добър ден, тъга! Заповядай, влизай - смачкало тялото с нищожната му въглеводородна същност, разцепила го на съставни органи, клетки, елементи - малко кислород тук (последни глътки), малко азот тук (а защо не райски газ, за блясък в ъгълчето на усмивката), малко водород там - за полет нависоко, и една шепа обикновен въглерод. Въглени, въглища, сажди. Премазани скелети и тъкани в прегръдката на тъгата. Теглото й от хиляди атмосфери - нажежени атмосфери, разведрени атмосфери, наелектризирани атмосфери... Време, което тече както си иска, а когато си тъжен, обикновено се спира да те гледа и да се хили, затова минутите минават като часове, а секундите - като еони.
Налягане. Време.
Какво повече й е нужно на тази шепа въглерод, за да се превърне в диамант?

Adieu tristesse

Bonjour tristesse

tu es inscrite dans les lignes du plafond

Tu es inscrite dans les yeux que j'aime

Tu n'es pas tout à fait la misère

Car les lèvres les plus pauvres te dénoncent

Par un sourire

Bonjour tristesse

Amour des corps aimables

Puissance de l'amour dont l'amabilité surgit

Comme un monstre sans corps

Tête désappointée

Tristesse beau visage

(P. Eluard, "A peine défigurée")