сряда, 30 юли 2008 г.

Деца играят вън

Говорихме с един приятел (ще се осмеля да използвам точно тази дума) за децата или по-скоро - подрастващите, младежите, юношите - този вид същества. Малко ме стресна с твърдението си, че "децата" на около 13-14-15 са същества, нямащи нищо общо с - например - нас, на тази или която и да е възраст. Склонна съм, от една страна, да му вярвам. Моят досег с деца е в специфична среда - в училище, например. Или с малко по-големи младежи. Той твърди, че е в близък досег с тях, от което може да си прави изводи, а и че ни липсват такива обединяващи звена като соц средата, която свързва нас и родителите ни, например. Така че след първоначалното отхвърляне (аз съм привърженичка, по принцип, на мнението, че всяко поколение силно си вярва и е наистина убедено, че идващото след него е просто краят на човешката раса ), реших, че може да е прав.
Но не мисля, че е толкова невъзможно да се намери общ език. Нали съм си оптимистка.

Думата ми е за друго. Още по-малките.
Някой беше зарязал пред блока седем кутрета. Пред нашите блокове, за ен-ти път да съобщя, има приятно зелено пространство с разчупен ландшафт. Като казвам разчупен, го имам предвид буквално - над рекичката някога е имало две мостчета, после едното се е срутило, на никой не му е дошла идеята да го възстанови и сега мястото, където пътеката се е отклонявала да се спусне натам, както и стълбите, са позапустели и са като мъъъчнико паркче. Под мъничко разбираш три дървета, осем стъпала и един шипков храст, но пък илюзията е достатъчно силна. Сгушено в падинката, зад един изкуствен плет... Казвах вече, че всичко е в нас, това местенце се явява просто ключето с надпис "тиха гора".

Децата - в обсег от, да кажем, 5-6 до десетина годишни, разбира се, се заеха с кутретата. Мъкнат храна, онзи ден взеха и от мен - сипах им от тази на Дара и им дадох пари да им купят консерви. "Построиха" си къщичка - от картони, кашони и прочее амбалаж, тъкмо зад плета, там настаниха и "домочадието" - кученцата. Вързаха някакви въжета, на които се люлеят. Онзи ден катереха абсолютно гладкото стъбло на едната круша и урожаят беше задоволителен. (Добри хора някога са садили ябълки, джанки и круши пред тези блокове, наред с други нискорастящи зеленини).

Всички тези дейности сме ги правили и ние някога, но на далеч по-удобни и естествени места. Не пред блокове, а поне в някой приличен двор. А тези силно градски деца, които даже няма от къде да са се сдобили външно с тези идеи (не показват "нашите" детски филми и анимации вече по телевизията, а да са чели книги - дори аз не съм такъв оптимист), действат по същия начин. Хм. Много се радвам, че импулсът, движил нас и поколенията преди нас, е невредим и налице. Оттам нататък ще видим какво ще става. Ние с Дара от време на време прекосяваме неспокойните им редици и се опитваме да внесем нишките на своето виждане за живота. Не се знае, може да се превърнем в нишка, невидима на пръв поглед, която да бъде отключена някой ден с някое ключе...

2 коментара:

  1. Който смята, че малките са друга раса, сигурно също така смята, че гърците, немците, или, недай си Боже, финландците, са хора, с които нямаме общ език.

    Не оспорвам, има един смислов ред, при който това е така и го казвам от гледната точка на човек със свои деца, който се е дивил и чудил "отде пък се пръкна _това_". Същият човек се е дивил и чудил на японското кино, на финландската сауна и на гръцката византийщина. Едното е вертикална "другост" (по поколения), другата хоризонтална (по земи и езици). Можем да си градим групите по определени признаци и да дефинираме "другостта" с различни думи. Не можем да намерим общ език за всичко с всички, но можем да намерим общ език за някои неща с някои хора и това би трябвало да ни стига да си осмислим частта от света, която обитаваме.

    Та, исках само да кажа, че има едно ниво на човечност, което е по-всеобхватно и по-дълбоко от всички разлики между хората - мисля, че него християнството нарича "ближен". Не е лесно да се мисли на това ниво, особено когато различието ни блъска в лицето - полово, поколенческо, расово... Но дори рядко, трябва да се мисли. Иначе си оставаме провинциални варвари:)

    ОтговорИзтриване