Не съм чела още "Война и мир". Някой ден ще я прочета, разбира се, дори само от "колекционерска" страст. Но си спомням ясно кога прочетох Ана Каренина, и по-скоро известно време след това. Затварях книгата и си мислех, че просто няма никакъв смисъл да хващам писалката (тогава нямах компютър) и да пиша. Няма смисъл, при положение, че някой друг е писал толкова гениално, така всепомитащо и толкова дълбоко се е спуснал до дъното на човешката душа. Просто обезмисля всякакви други напъни, които ще изглеждат нищожни редом с такова писане.
Е, разбира се, подобни настроения (често абсолютно правилни и логични в заключенията си) винаги отминават и човек пак се връща към хилавите си опити.
До мига, в който прочита нещо друго подобно. Сетих се вчера за този стих на Калин Донков, който започва така:
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви"...
Толкова. Няма нужда от повече. Как го усещаш този свят, че тревите в чая въздъхват? ...въздъхват горчиви треви... Цял ден ми се върти в главата и почвата под моето световиждане се рони и разпилява от вятъра - къде си тръгнала ти, моме? Хайде, няма нужда...
Е, разбира се, подобни настроения (често абсолютно правилни и логични в заключенията си) винаги отминават и човек пак се връща към хилавите си опити.
До мига, в който прочита нещо друго подобно. Сетих се вчера за този стих на Калин Донков, който започва така:
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви"...
Толкова. Няма нужда от повече. Как го усещаш този свят, че тревите в чая въздъхват? ...въздъхват горчиви треви... Цял ден ми се върти в главата и почвата под моето световиждане се рони и разпилява от вятъра - къде си тръгнала ти, моме? Хайде, няма нужда...
Няма коментари:
Публикуване на коментар