Няма нищо по-хубаво от лошото време

Не мога да повярвам, че лошото време може така да ми съсипе настроението. Това вече съвсем на нищо не прилича. Криво ми е.
Когато навън грее слънце и е топло, дори най-големите неприятности се понасят по-леко. Сега небето е завзето от всевъзможно облаци и само понякога с далечния край на хоризонта се проточва една тъничка синя линия. Аз все още съм затворена в тази София, която не мразя, но и не обичам. Искам да съм... там, където е сърцето ми. Тъй като за сега това "там" не е никой човек, то може да се стреми само обратно, към морския бряг.
А как ненавиждам подобни сълзливи проплакванияяяяя по тънката струна на посредственото проскърцване "мрън-мрън"!
Обаче...
Криво ми е. Дебна кратките нетрайни промушвания на слънчеви лъчи през гордо и невъзмутимо плаващите облаци - не като глътки въздух, а направо като наркомански дози.
Точно сега, разбира се, няма с кой да излезеш, няма кой да ми се обади и дори да ми се скара, че така съм се вкиснала, да ме изненада, няма слънце. Не е нужно да е Кралят Слънце. Просто човек.

Какъв е смисълът от всичките ми средства за комуникация - телефон, кю, скайп, мейл - след като ме гледат мълчаливо с по едно оцъклено око и само примигват безмълвно насреща ми?
Къде остана импулсивността и спонтанността? Ако за мен е нормално да прегърна или отделя много от времето и емоциите си на човек, когото едва познавам, ако има нужда; това хич не изглежда нормално или не минава през ума на никой, дори от близките ми хора, наоколо.
Всъщност наистина нямаше да има нищо по-хубаво от лошото време, ако можех да седна пред белия си лист и да попиша. Но за зла беда още се върти в глава ми червената риза на клена...