Ний ни съ придавами лесну!
Или тъпо, но упорито, с други думи.
Един брой шоколад в близкото обозримо бъдеще - среднощна разходка със страшния ми ирландски сетер до магазинчето - и нещата придобиват някак по-приемливо измерение. Нека попишем за думите...
"Хроника на птицата с пружина" на Харуки Мураками е уникална книга.
И тук спирам и се опитвам да реша какво да пиша. Никак не е лесно да се каже нещо за нея.
До сега съм чела от него "Спутник, моя любов" и "На юг от границата, на запад от слънцето". Две тънки книжки, разказани сякаш между другото, за които, докато четеш, смяташ, че няма да оставят особено впечатление у теб, а после, като затвориш последната страница, и си като ударен с мокър парцал. В който е бил увит петкилограмов чук.
Тази книга обаче е обемиста, и то много. Не се чете много бързо - четох я почти седмица, а аз развивам добра скорост по принцип. Но в никакъв случай не се чете и трудно, нито пък липсва онзи импулс, който те кара да продължаваш, да пренебрегваш задължения и работа, за да дочетеш "още една страничка".
Би трябвало да е като цяло разказ за човешките отношения. По принцип, също и в този изгубващ себе си свят и - може би, тук не мога да съм сигурна - в тази променяща се Япония, между традицията и нахлуващия Запад. Но, както и в другите книги на Мураками, Япония не тежи, тя успява да се просмуче между думите, да се приплъзне между страниците, ако някой иска да я проследи, да я опита на вкус, да почука с нокът и да чуе как звънти. Голямото, основното, важното, е човекът.
Мураками разказва от първо лице. Методично и спокойно. Гладко. Прилича ми на нож, който потъва в масло - така като го гледаш, хладна, остра стомана. Протегнеш ли пръст да пипнеш - и дръпваш рязко ръка, острието е нажежено и прогаря.
Японска корица
Тору Окада е симпатичен, наскоро напуснал работата си и не знаещ какво точно иска да работи. Жена му е умна, красива и се обичат. И тя го напуска. Малко преди това започват да стават някакви странни събития. И все повече се развихрят след напускането й.
Книгата е не за това дали я намира, а защо я намира. Лично на мен много ми хареса и как я намира. Преминаването през целия личен и чужд ад, настойчиво и упорито, защото чува гласа й, някъде отвъд нея самата, отвъд отрицанието й и нежеланието й да го вижда. Някак ми е хубаво да чета за всепобеждаващата любов в такива семпли дрешки, под които дори някой може да не я познае.
Има и вплетена история за окупацията от японците на част от Китай и създаването на Манджоу-Го. Смятам да седна да прочета по въпроса, защото нищичко не бях дори и чувала за това.
Имаме ярки картини, които на моменти са като платна на Гоген.
Има малко мистика и малко хорър.
Няма как да не остане незабелязан кладенецът - тези, които са гледали "The Ring", нямат нужда от обяснения, за тези, които не са гледали, ще стане много дълго да обяснявам, но прочутият американски филм е римейк на японския оригинал. Нека не забравяме традицията на хорър филмите в японското кино. (Радвам се, че ме образоваха в тази област, но повече, ако зависи от мен, ни един хорър филм няма да изгледам! Беше необходимият санитарен минимум, който се оказва полезен.)
Мураками успява да опише - пестеливо, с малко думи - нещата така, че подушваш миризмите, чуваш звуците и виждаш цветовете. Великолепна книга на световен писател.
П.П. Разглеждах в интернет - на всякакви други езици корицата е многократно по-хубава, отколкото на български. Язък им за старанието да сложат частично ламинирана "картинка".
Освен това е хубаво да се знае, че има разлики между японските издания с твърди и меки корици, между японския оригинал и английския превод и т.н. Както и че в оригинала имената на героите са изписани с азбуката катакана, а не с канжи. Което няма как да се предаде при превода, а сигурно носи достатъчно много информация... В такива моменти лудешкото ми желание да знам около 73 езика започва упорито да пулсира в мен
Или тъпо, но упорито, с други думи.
Един брой шоколад в близкото обозримо бъдеще - среднощна разходка със страшния ми ирландски сетер до магазинчето - и нещата придобиват някак по-приемливо измерение. Нека попишем за думите...
"Хроника на птицата с пружина" на Харуки Мураками е уникална книга.
И тук спирам и се опитвам да реша какво да пиша. Никак не е лесно да се каже нещо за нея.
До сега съм чела от него "Спутник, моя любов" и "На юг от границата, на запад от слънцето". Две тънки книжки, разказани сякаш между другото, за които, докато четеш, смяташ, че няма да оставят особено впечатление у теб, а после, като затвориш последната страница, и си като ударен с мокър парцал. В който е бил увит петкилограмов чук.
Тази книга обаче е обемиста, и то много. Не се чете много бързо - четох я почти седмица, а аз развивам добра скорост по принцип. Но в никакъв случай не се чете и трудно, нито пък липсва онзи импулс, който те кара да продължаваш, да пренебрегваш задължения и работа, за да дочетеш "още една страничка".
Би трябвало да е като цяло разказ за човешките отношения. По принцип, също и в този изгубващ себе си свят и - може би, тук не мога да съм сигурна - в тази променяща се Япония, между традицията и нахлуващия Запад. Но, както и в другите книги на Мураками, Япония не тежи, тя успява да се просмуче между думите, да се приплъзне между страниците, ако някой иска да я проследи, да я опита на вкус, да почука с нокът и да чуе как звънти. Голямото, основното, важното, е човекът.
Мураками разказва от първо лице. Методично и спокойно. Гладко. Прилича ми на нож, който потъва в масло - така като го гледаш, хладна, остра стомана. Протегнеш ли пръст да пипнеш - и дръпваш рязко ръка, острието е нажежено и прогаря.
Японска корицаТору Окада е симпатичен, наскоро напуснал работата си и не знаещ какво точно иска да работи. Жена му е умна, красива и се обичат. И тя го напуска. Малко преди това започват да стават някакви странни събития. И все повече се развихрят след напускането й.
Книгата е не за това дали я намира, а защо я намира. Лично на мен много ми хареса и как я намира. Преминаването през целия личен и чужд ад, настойчиво и упорито, защото чува гласа й, някъде отвъд нея самата, отвъд отрицанието й и нежеланието й да го вижда. Някак ми е хубаво да чета за всепобеждаващата любов в такива семпли дрешки, под които дори някой може да не я познае.
Има и вплетена история за окупацията от японците на част от Китай и създаването на Манджоу-Го. Смятам да седна да прочета по въпроса, защото нищичко не бях дори и чувала за това.
Имаме ярки картини, които на моменти са като платна на Гоген.
Има малко мистика и малко хорър.
Няма как да не остане незабелязан кладенецът - тези, които са гледали "The Ring", нямат нужда от обяснения, за тези, които не са гледали, ще стане много дълго да обяснявам, но прочутият американски филм е римейк на японския оригинал. Нека не забравяме традицията на хорър филмите в японското кино. (Радвам се, че ме образоваха в тази област, но повече, ако зависи от мен, ни един хорър филм няма да изгледам! Беше необходимият санитарен минимум, който се оказва полезен.)
Мураками успява да опише - пестеливо, с малко думи - нещата така, че подушваш миризмите, чуваш звуците и виждаш цветовете. Великолепна книга на световен писател.
П.П. Разглеждах в интернет - на всякакви други езици корицата е многократно по-хубава, отколкото на български. Язък им за старанието да сложат частично ламинирана "картинка".
Освен това е хубаво да се знае, че има разлики между японските издания с твърди и меки корици, между японския оригинал и английския превод и т.н. Както и че в оригинала имената на героите са изписани с азбуката катакана, а не с канжи. Което няма как да се предаде при превода, а сигурно носи достатъчно много информация... В такива моменти лудешкото ми желание да знам около 73 езика започва упорито да пулсира в мен
Мураками Харуки е уникален автор, колкото и банално да звучи е точно така. Стилът му е далече от традиционната японска литература,твърде оригинален и в същото време прост. Той е толкова японски автор, колкото е световен, тъй като живота му в Щатите е основния подтик да започне да пише, както винаги, на шега..
ОтговорИзтриване