събота, 5 юли 2008 г.

Set the controls for the heart of the sun

Witness the man who raves at the wall
Making the shape of his questions to Heaven.
Whether the sun will fall in the evening
Will he remember the lesson of giving?
Set the controls for the heart of the sun.
The heart of the sun, the heart of the sun.


Искам още слънце, не ми стига лятото... Моята голяма любов е слънцето. Искам да познавам музикант, който да прави музиката си така, сякаш иска да опише слънцето. Но сигурно ще е в лудница. Искам да познавам художник, които рисува в картините си слънцето. Но ще бъде световноизвестен, като всички преди него, които са успели да вмъкнат светлината в платната си. Искам да познавам писател, който се опитва да оплете от думите мрежа, от която да струи слънцето. Може би някой ден ще успея да пиша така, че то да струи от думите ми. Обичам слънцето. Когато за пръв път чух песента от цитата, се разплаках.

София – Прага, Прага – Брюксел. И двата пъти, когато пия кафе по време на тези полети (слабо шварц кафе, гадно както във всички самолети), започва турбуленция. Височина – 11 хиляди метра, скорост – 750 км/ч, температура: - 51 градуса. Над поляни от бели къдрави облачета, под ослепителното, разкошно, щедро слънце – крепя картонената чашка (накъде отива светът, щом дори по време на редовните полети го няма онова късче измамен лукс на пластмасовите чашки за кафе и мокрите кърпички в самолетите), крепя чашката в шепи и се наслаждавам на топлото й докосване. На слабичкия аромат на кафето, който дооформя завършената в мислите ми картинка – пиенето на кафе не е само вкусът на кофеина за вкусовите луковици и енергийният прилив за клетките, а цялата палитра на кога, къде, как – времето, мястото, настроението, дреболиите, чрез които се опитвам да пренеса сегашното до застиналите в паметта ми минали моменти, полирани до състоянието на съвършенство, превърнали се в недостижим момент на нирвана, който никога не се е случвал всъщност, но е много удобен като притегателна точка, която създава желанието за движение напред. Когато правя кафе, когато пия кафе, никога не го правя набързо - защото ми се спи, за да го изпия, за да надмогна физиологията си. Важна е прегорялата чернота на пудрата в лъжицата, гъргоренето на балончетата в кипналата вода, проскърцването на случайно попадналите частици между зъбите, пълното разтваряне на искрящата захар в горещата паст на непрогледната вселена, променящото докосване на сметановия прах – всяка частица белота изтрива чернотата. Важна е чашата, в която наливам, джезвето, в което варя, магазина, от който съм купила кафето, човекът, който ми го е донесъл, страната, от която го е донесъл, дори историята на кафето като напитка в човешката история прозира в приготвянето на моето кафе. Важна е масата, на която го слагам, лъжичката, с която го поднасям, сладките с него, прозореца и гледката, когато го пия, зяпналото поле между Дружба и Младост, в което търся гларусовия крясък на ленивите летни следобеди в Бургас, соления вкус по устните, докато вятърът раздвижва краищата на покривката на топлата тераса и какво ли още не...
Обожавам да летя. Съвсем различната гледна точка над всичко. Възможността да шпионираш мащабно и отвисоко. Да си сам сред най-абсолютната пустиня на света, по-пустинна от ледената пустош на Севера, блеснала измамно кротко под зимното слънце. По-красива дори от суровата пустиня на самотните хилядници, всеобхватна и секваща дъха. Земята отдолу, събрала се в кутия за играчки. Самолетът, посегателството на човека над природните закони. Самолетът – страст, любов и мечта. Гледам как крилото му разсича разредения въздух и си мисля за човека, чиято мечта е бил този самолет. За хората от всички времена и епохи, мечтали и сънували да полетят. За първите, дръзнали да правят планове и изчисления. Това техническо изобретение е родено не от належаща нужда или желание за улеснение, а от копнеж и мечта, от всепоглъщаща идея, от романтизъм и любов. Обичам самолетите – те са добилата форма любов на хората към небето. Обичам небето – обръча на хоризонта, който тук не е толкова категоричен и далеч не толкова строг в невъзможността си. Разкошните облаци, разкрити отгоре – чувството е все едно да гледаш морето отдолу. И най-вече – слънцето. Тук е царството на слънцето, тук то има други цветове, друга светлина, то е силно и навсякъде, без изключение, то не се скрива зад облаци и мъгли, то е вечно, тук детето на неговата обречена любов с дъжда е друга – кръгъл пръстен на нетрайна вярност.
В далечината се разминаваме с малък самолет, същото толкова самотен. Два самолета в небето не го правят по-населено и още по-осезаемо чувстват самотността си. Обичам да съм горе – сама със слънцето.

Ред.: Комита, клипът всъщност е това (така го и чух за пръв път, Live at Pompeii е нещо невероятно):

1 коментар: