четвъртък, 21 август 2008 г.

Сътресения

Пак ще занимавам читателската аудитория с моята личност. Но е наложително да го кажа.

В дясно има една колонка, където пише кратко самоописание. Внимателно подбирах думите - хич ме няма с лаконичността, което много ме тормози, но този път се справих прилично. Аз съм обичлива и слънчева, и нежна. Искам някой, който претендира да ме познава, да посмее да оспори това. И тогава ще види какво означава допълнението "когато не съм зла". mrgreen
Аз съм зла изключително рядко. Често мрънкам, да, но не съм лоша. Озлобея ли обаче...

В момента съм зла.

Седи в "Чернови" един пост с име "Краят на детството". Днес го довършвах на ум, седнала на пясъка на един от любимите ми плажове - срещу Змийския остров. Бях черупка от мида. В мен нямаше слънце. Изчезнали бяха вкусовете и ароматите. Не ми говореше нищо сладкото от смокини. Не ме трогваше морето. Не ми пукаше и грам да търся изчанчени мидени черупки и камъчета. Нямаше лято, имаше предчувствие за есен. Нямаше тайно място, където да се скрия и да си почина. Нямаше безбрежен простор, само повик да потъна. Нямах стимул и желание. Нямах причина да се будя сутрин. Дара ме ядосваше, вместо да ме спасява. Не ме интересуваше какви обувки ще обуя. Проблясваха кратки мигове и угасваха веднага - пътувахме с Хейзъл до Ропотамо, но реката ми се стори скучна. Запознах се с нови хора, но бях скучна аз. Появи се Амбър, но го бях подвела и само го изтормозих. Огледах се - светът бе загубил цялата си магия. Бях преминала някаква черта. Бях минала отвъд. Беше свършило детството.

Уморена съм.

Но си повтарях наум - може друго да нямам, но имам някаква рибешка интуиция, която работи, когато й скимне - фразата от "Батман" (до къде я докарах!), че е най-тъмно преди съмване. Че става най-зле точно преди нещата да се оправят. Още когато я чух във филма, нещо иззвънтя в мен. Викам си - дай да се ловим за тая сламка, че отидохме! И си мисля - а може би просто стоя на ръба. Едно залитване - и съм отвъд. Или отсам. Един приятел е прав за мен - понякога обичам да ме боли. Да съм тъжна. Някога, много отдавна, преди векове, на това ме научи мъж с име на вятър, който беше моята планина, а аз - неговото море, който беше моят недостижим хоризонт, когато исках да го стигна, и просто хълмисто възвишение в маранята, когато вече не се стремях към недостижими хоризонти.
Може би все пак някога ще видя делфини.

Прибирам се, влизам си в пощата и се завихрят вихри и хали. Няма да публикувам един коментар, който обаче предизвика бясна ярост в мен. Бях меланхолична до избледняване. Тъжна до пресушаване. Пуста - последните двайсетина месеца бяха работили върху мен, докато аз пиех кафе, и бяха заменили слънчевото ми сърце със стъкленица умора, тъжна и лепкава, която само чакаше нещо да я катурне и да се разлее из мен. Писах вече какво я катурна - глупост, дреболия, но беше достатъчно за пусков механизъм. Пропадах някъде... След една шепа думи, загатващи за неща, които не мога да понасям, моите думи не издържаха. Върнаха се от някъде-то като отприщен поток, донесоха със себе си цветовете, усещанията, ароматите. Странно е, че предпочитам тихичко да си угасна, опитвайки се до край да запазя нечий образ добър и чист, когато мога да се се издърпам сама за косите, ако се ядосам и образът потъмнее.

После две приятелки и един приятел, независимо един от друг, поискаха точен адрес, за да се разправят физически с горкото момче. На шега, разбира се, но е невероятно чувството да усетиш, че някой знае как се чувстваш и е готов да направи или каже нещо, от което да ти стане по-добре. Че някой го е грижа за теб. Че някой се грижи за теб. Че си ценна за ценни хора. После си погледнах коментарите и към предишния пост.

Думички мои, мои думички... Шумолящи хартийки в огнището рано наесен, мокри паяжини призори, звездни пътища в летните нощи... Това е моята магия, магията на думите. Опитвам се да ги подбирам по-внимателно. Опитвам се да слушам хората, да говоря така, както трябва, моите думи да са мехлем за душата им. Не винаги успявам и се уча, усъвършенствам се, бавно, но славно ставам по-добра. Затова за мен е толкова важно какво ще ми кажат хората. Как ще възприемат думите ми. Пиша, защото не мога да не пиша. Това съм аз. Не мога да не съм такава, не мога да съм друга. Затова и коментарите към пост за слова, неповлияни едни от други, оказват толкова голямо влияние за мен. Особено в момент, в който отстъпих назад от чертата (мисля, че е тебеширена) и си останах в детството.

Пак ще има пост за Края на детството, но ще е друг.



Татуировката ми (с къна!) ще бъде дракон. В събота ще отскоча до Търново за рожден ден - обожавам спонтанните неща. Мускетар Атос идва утре в Созопол. Пак уредих приятна изненада за любим човек (готвех един пост по темата "подаръци", май му е сега времето). От сума ти време за пръв път наистина ми се пише - не тук, надига глава една историйка... Късметчето ми за днес беше "Ще ти подарят котка". След смъртта на Весна... Аре стига бе! Това ако стане... ехааа! Не само заради котката, ами и заради това, че късметчето ме "уцели". Обичам съвпаденията.

Жива съм. Благодаря.

П.П. Предпочитам да няма коментари, защото това е просто едно "казване", но не искам да ограничавам, ако някой реши да ме наругае и да заяви, че му е писнало да занимавам всички със себе си redface

2 коментара: