Мисъл!

Обичам да пътувам.
Синьо и зелено, синьо и зелено, синьо и зелено и една сива нишка през тях. Открих нещо, кратко и важно - сведох до минимум очакванията и изискванията си към Мъжа, Момчето, Принца на ..... кон (попълнете с цвят по избор).
Трябва ми такъв тип, който ще усеща подобно на мен небето тъкмо след залез.
Смятам, че шансовете клонят към нула, тъй като са пренебрежимо малки. Какво пък, няма да седнем да се тръшкаме сега

Ласи

Превеждах новите серии на "Ласи" - едни за "Диема" и едни за GTV. Тези за "Диема" бяха много неприятни, защото момченцето, на което е Ласи, беше много некадърно, горкото, и така преиграваше, че в 60% от времето ми идеше да му шибна два шамара да се освести и да се държи нормално. Но кучето е страхотно. Та в тези серии майката на детето е ветеринарен лекар, бащата е починал, тя се връща в родното си градче и поема практиката на пенсионирания вече ветеринар там. И когато идваха пациенти, в началото я гледаха с голямо недоверие и си искаха стария доктор. Аз, разбира се, не бих си и помислила, че може да съм толкова консервативна, но ето, че днес ми се случи същото. Отиваме на контролен преглед с Дара, заради някакво петънце, което се страхувах да не са гъбички. Миналият път моите ветеринaрки ми изписаха един крем и отивам да видя как вървят нещата. Това отиване, трябва да знаете, е много сложна работа. Ако забравя да взема нашийника и повода - защото ние повечето време се разхождаме без тези атрибути - става много зле. Надуши ли тя накъде отиваме, прави една огромна дъга, и се държи на поне 200 метра радиус от кабинета. А тръгна ли към нея да я хвана, си плюе на петите и драсва с все сили далеч от коварния ми план. Все едно ще я дерат там. Но днес бяхме екипирани, довличаме се някак до кабинета и - лекарките ги няма. Седи само някакво непознато момиче, на табелка на престилката й пише "Стажантка". Аха, ясна каква е работата. Обаче чак си се смях на себе си вътрешно, с такова недоверие я изгледах в началото и попитах къде са ни лекарките, че... Сещам се какво е изпитало горкото момиче, точно като във филма, но това сякаш още повече подсили нещата - ако не се бях сетила за филма, можеше и просто да се държа, сякаш всичко е наред, но като се сетих, не можах да издържа на изкушението и да не метна малко подозрителни погледи. Когато едно клише се осъзнае, едно от хубавите неща, които могат да му се случат, е да бъде иронизирано. Само че мисля, че стажантката не го разбра, не ставам за актриса :)

Предразсъдъци, клишета...

Алекс

Така и не можах да му кажа "Сашо". Освен може би един или два пъти, когато бях ужасно зла.

Когато времето се позатопли, нещата стават по-поносими. Денят е пълен със слънце, а заедно с шоколада и кафето, слънцето е любимият ми наркотик. Вървя си по улиците и ми е добре, чувствам се добре, щастлива на парче. Само от време на време, когато небето на изток е чисто синьо и хоризонтът е с необикновена дълбочина, тогава ми се струва, че ей оттатък е морето и усещам силен порив да зарежа всичко и да тръгна натам. Мисля, че нещо такова води птиците по време на прелетите им. Не остана много, ще дойде лятото. Но и в него ще има нещо тъжно, като във всяка сбъдната мечта.
И после идва вечер и ми става тъжно. Вечерта просто си е такава. Първо има залез, той е всеки път различен. Днес беше след буря - светлината е особена, на фона на оловното небе се откроява стена или част от сграда, пропита с толкова златна светлина, която концентрирано се процежда от пролуката на хоризонта на запад, че чак тежи. После идва полуздрачът, вечерта - синьо в хиляди оттенъци, точно това синьо, заради което на английски думата е синоним на тъга. Нещата се източват и захладняват, в същото време се омекотяват. Всеки миг е миг безвремие. Седиш си и се чудиш кога е станало толкова часът :) Хората правят най-различни неща, предимно приключват работа и се запътват нанякъде, а ти седиш баш по средата на наникъдето и хем ти става хубаво, хем ти става малко мъчно.
И после вече е нощ. От тези, когато часовете от смрачаване до развиделяване не са просто 10 часа, а много повече, 20, 100, цяла вечност. От тези, които поетите съвсем отговорно наричат "черна като кладенец" - бухнеш ли се в нея, няма отърване, потъваш си и край с теб. И ти става тъжно.
И ми става тъжно и започвам да се сещам за какво ли не. Два часа се опитвах да се сетя за фамилията на един човек. Мой любовник от едно време, което не беше чак толкова отдавна, но се наложи да седна да пресметна няколко събития, та да видя коя година е било (само 4 години са минали оттогава, се оказа, а колко неща съм забравила). Страшно добър поет. Ала имаше нещо много остро у него и много болезнено, което не понасях до степен да ме отврати накрая. А ето, че сега съм забравила всичко лошо, едничко не мога да си спомня, помня само хубавите и нежните неща - и не можах да си спомня фамилията му. В такива моменти ми иде да си дръпна един хубав бой. Накрая я намерих, но аз си знам колко търсене падна. Ще ми се да знам какво става с него, какво прави, как е. Сигурно никога няма да разбера. Страшно ме е вбесявал, това го помня, а защо - ето, че не помня. Точно на ръба на раздялата той ми написа един стих, който ме разяри. И един, който ме накара да се чувствам виновна. (И сега продължавам да се чувствам така, най-вероятно за нещо, което вече никой друг не си спомня. Може би затова и пиша този пост. Никога не ни става по-добре, когато напишем нещо истинско. Но това осъзнаване не успява да ни попречи да продължим да пишем.) Имам стихове, отговори на негови, такива са някои от най-хубавите ми (или може би - най-обичаните от мен). Не помня дали отговорих на първия, но розите бяха една арка в парка, беше ме обхванало шантаво настроение и се уговорихме всеки да напише нещо свое за тези толкова банални рози. Моето не стана кой знае какво, а неговото, макр и със закъснение, не е лошо, а и ме уцели. Не помня дали отговорих с някакъв стих, а и старият харддиск изгоря и поне половината ми неща заминаха. Но помня как се вбесих. Сега ми е само тъжно.
Сещам се понякога за хора, влезли и излезли си от живота ми, чиито очи искам пак да видя, чиито ръце искам пак да задържа в длани, чиито коси искам пак да докосна, въпреки че тези врати са добре заключени и когато са затръшвани, е било с яд и завинаги.
"Неща, които са били,
отново са дошли при нас.
Пристигат, ей така неканени,
после си отиват, неочаквано.
Спомени, спомени мимолетни,
сънища, сънища разноцветни".
Това е една песничка от "Доктор Дулитъл и канарчето Пипинела", докторът го играе Николай Бинев. Разкошна.
Сещам се, особено когато е вечер, когато съм тъжна и когато не съм писала отдавна. Чашата се налива, капка по капка. Единственото хубаво на тази тъга, Съзерцателю, е, че понякога ражда малко текст. И много храна за кошчето. Иначе аз съм спец по нюансите и майстор на тъгата като начин на живот. Мисля, че затова всичко все някога свършва с трясък на врата. Тя е жилава морска трева, не се изкоренява, трябва да има такава обич, която да я надвиши, надвие и залюлее като в люлка на открито, закачена на старата круша и полюшвана от вятъра. За да заспи. Не е нужно да си велик математик, за да изчислиш какъв е шансът да се срещнат във времето и пространството такава тъга и такава любов, и то умножени по две, защото са винаги реципрочни.
Защо се сетих точно за Сенкин - онзи ден по "Стихотворен превод", за да има какво да обсъждаме, бях донесла две преведени стихотворения, едното особено си го харесвам, то е и част от участието ми в студентския конкурс за превод на поезия, организиран от ВТУ. Пожънаха успех, но то има значение и на какъв фон изпъкваш, все пак. Но на 10 май ще ходя в Търново, тъкмо преди да видим какви ще ги натворят W.A.S.P. и Twisted Sisters в Ловеч, за завършека на конкурса, и се сетих. Пътеките на логиката не са важни за този пост, но ги има.

Той е от Русе. Красив град, особено напролет. Имаше мъничка стаичка с мъничко котлонче, желязно легло и отчайващи стени. Имаше шеметни книги и потискаща гледка - навсякъде, пред и зад прозореца. Имаше грозота в бита и излъскана, та чак блеснала, насмешка към нея, студена и пренебрежителна, само че не живеем в края на 19-и, не живеем и в началото на 20-ти век и Монмартър е далеч. Дори Нотр Дам е ужасно далеч. И може би никога няма да разберем колко път има до хълма на Камю и колко дълъг е пътят на Керуак. А аз дори не виждам Дерида, да не говорим за Бунюел.
Но пък имаше джезве и турско кафе и едни особени вечери в междублоковите пространства на Русе и в кестените в центъра на Русе и в облаците комари край Дунава. Какъв хубав град е, чак тръпки ме побиват.
Така и не си позволих да го обичам. Това щеше да ме унищожи или най-малкото да остави незаличима дупка с оръфани краища. Но ми липсва, липсват ми стиховете, диалозите, предизвикателството. Никога няма да мога да му го кажа, а от задържаните думи боли, като да стискаш бръснарски ножчета в шепа. И някой ден ще го напиша по-добре. И тогава сигурно ще го намеря, подир сенките на облаците.

Пак билети

Днес май е тематичен ден за билети.
Току - що получих билетите за концерта на "Полис" в Белград в края на юни. И съм много доволна. Българският "Ивентим" си заслужават похвалата, поръчах ги на 18-и, срокът за доставка бе 5 дни, а ето ги вече при мен, донесени от добър куриер въпреки бурята навън.

За сега ми се очертават три чужбински концерта това лято - Ник Кейв в Солун (6 юни), Полис в Белград (24 юни) и Рейдиохед в Белгия (5 юли). Никак не е зле, чини ми се.

По жицата

Пътувам си днес в тролей 2. Малки случки и дребни разсъждения.
Първо, тъй като часовете ми в училището в Борово свършват в 10:30, а от 10:30 започва занятие по "Софтуер и превод" в СУ, аз след звънеца се изстрелвам по най-бързия начин към спирката, за да хвана някакво превозно средство. Никога нямам шанс да стигна до долу за по-малко от 40 минути, какво да се прави, задръствания. И тъй като сутринта не успях да пия едно кафе, докато чакам, реших да си купя от малкото магазинче едно "3 в 1", плюс любимите ми ментови желирани бонбони. В този миг дойде тролеят и аз успях да се кача все пак в него. Знам, че не е хубаво да се влиза (а направо си е забранено) с напитки, тъй че се пиша нарушител, но имах нужда от кафе. Не, пиеше ми се кафе :) Докато балансирах чашата, чантата, билетчето и портмонето, една жена предложи да ми помогне и ми подържа кафето, докато оправя останалото. Беше много мило, не се случва често и си е направо за отбелязване, а това вече е тъжно. Не, че не трябва да се споменават и хубавите неща, напротив, просто такива елементарно естествени постъпки са тъжно редки.

После се качи контрола и всичко по реда си. Едно момче до мен, струва ми се, че го познавам, редактор в едно от списанията, за които пиша, няма билет. Неприятна история и аз съм възмутена, но от какво - жената не се държа грубо, а съвсем в правото си поиска лична карта, имаше и някакви полицаи. "Нарушителят", разбира се, отказа и тя докато отиде да се посъветва с полицаите, които си кибичеха на колелото, около мен се разразиха бурни коментари, все в защита на момчето, с подобни аргументи: "Тая не се вижда как се е наклепала" (вярно, беше си изписала двойни устни, ярко червени, а за очната линия просто не искам да разказвам, като цяло изглеждаше като клоун от филм на ужасите, но какво общо има това с работата й и как си я изпълнява?); "Те цялата държава окрадоха", "Полицаите нямат право да го глобяват", "Полицаите нямат право да му искат лична карта".
С цялото ми уважение към общественото мнение и с цялото ми желание да има такова, не мога да не отбележа няколко прости факта. Въпросното лице, откъдето и да го погледнеш, си е нарушител. Има ли закон и правила - да се пътува с билетче, има. Значи аз мога да го спазвам, която се водя, примерно, обикновен автор в изданието, а той не може (да предположим, че е този, за който го мисля, най-малкото не е по-зле платежоспособен от мен). Той няма билет, значи подлежи на санкция. Дали мацката си е сложила червило или не, това няма никакво отношение към случая. Както и кой, дали и защо е окрал държавата. Да не би този младеж да не краде същата тая държава, като се вози гратис в държавния транспорт?

Много се ядосах на инерцията, с която започна негодуванието. Че контрольорите в по-голямата си част са едни неприятни същества, които се заяждат и играят на дребно, е така. Че безумно ме дразнят с тъпите си опити да "изненадат" пътуващите (малко след това, когато се прибирах с автобус 76, се качиха двама, мадамата си носеше "униформената жилетка" в една малка торбичка, беше толкова явно, особено както се беше подготвила да си я извади "изневиделица" и се оглеждаше като лисица в кокошарник, че ме напуши смях и предварително си извадих билетчето. После ме попита (на "ти") "Позна ме, нали? Къде сме се виждали?" Все едно е много трудно да им отгатнеш лукавите намерения.) Всичко това е така.
Но когато един пътник е без билет, той е без билет и точка.

Как ще се "оправим", ако не започнем от най-дребните неща? 

Тъжно ми е

Това е.

Дъга

Имаше навремето едно много хубаво списание. Гледам го сега - не ми се струва чак толкова цветно и огромно, както тогава, но все още ми е много любимо. На неравни, но редовни интервали от време се случва да се повдигне темата за "Дъга" и по-специално за сканирането му и качването му в "нетя". Сценарият се развива по следната схема:
- някой споменава
- много хора се ентусиазират
- аз си нямам друга работа и се обаждам, че имам всичките броеве
- дружен рев да се сканират и т.н.
- аз с охота се съгласявам
- след първия път вече обяснявам, че аз не мога, защото скенерът ми е малък, списанията са нестандартни като размер и отнема ужасно много време, ако трябва да се наснаждат страници
- евентуално се появява някое предложение, което обикновено не е практично
- работата замира.

Тази история датира отпреди 5-6 години сигурно, когато с тогавашното ми гадже - хора с повече свободно време - бяхме решили да осъществим проекта. Той сканира, каквото сканира, аз по едно време бях сканирала целия Билбо и Властелин, сега гледам в нета ги има и се чудя дали не са те, ама както и да е. Та от цялата работа седят само кориците на 2-3 места в нета и по някоя и друга страница, колкото да се дразни човек.

Пиша пак по темата, заради коментарите към поста на Цонко за една любима моя книга. Амбър спомена нещо - ами хайде, дано този път стане.

И като стана дума за ЕЛО, не ми излиза от главата, че заглавието на първия епизод е някаква игра с "А утрините там са тихи":




Искам само да добавя, че малко съм рисувала из тия Дъги. Най-вече къде имаше за решаване ребуси и устните и ноктите на девойките са в червено на места. Все пак първият брой е излязъл, когато съм била на годинка :) Не, че не е поправимо, но аз да си призная.

Е, за този пост има само един-единствен възможен етикет.

Регенезис

Знаете ли вие какво е това люляк? Аз до скоро си мислех, че е най-обикновен декоративен храст, който не се отличава с някакви особени свойства, освен с прекрасните си цветове, разбира се. Обаче днес научих нещо ново за мен - ще прощавате, ако го знаете, може дори да ме порицаете за невежеството, но аз да споделя за илитератите като мен.

Люлякът е растение - регенерат. Да не се бърка с ренегат, моля. Люлякът е една хидра, една морска звезда, един черен дроб на пред- и задблоковите градинки. Това е растението - триглава ламя. Като отчупиш един клон, на негово място израстват три! И така - в геометрична прогресия. И изобщо да не вярвате на разните му там наръчници за градинарство, които обясняват, че трябва да се премахват прецъфтелите клонки, за да цъфтят по-добре другите - я кажете кой нормален човек ще почне да къса прецъфтели цветя, било то с перспективата да има по-хубави и кичести цветове след седмица? Какво е седмицата - миг далечен, недостижим, кой ти мисли за бъдещето, когато това чудодейно растение предлага дъхави, уханни клонки на една ръка и едно протягане на пръсти разстояние? Ся, малко може да се окаляш като влезеш в градинката, ама красотата иска жертви и трай, бабо, за хубост е казал народът. Пък и после нали си изтриваш подметките на алеята за разходка на бебета в колички и си заминаваш, колко му е?
Другото, на което не трябва да се вярва и което така заблуждаващо пишат в големите книги, е че, моля ви се, не трябвало да се чупи - причинявало големи рани, забелвала се кората му и се изсушавал храста, трябвало да се реже с остро ножче. Абсурд! Това е пропаганда и дезинформация, това изобщо няма как да бъде доказано, да не би като си отчупиш разцъфналo клонче от череша, примерно, да се връщаш после да провериш какво се случило с дървото? Тогава от къде може да ги знаят тия неща? Манипулатори ниедни...

Мен ме светна една дама, докато си разхождах кучето зад блока. Аз, трябва да кажа, обичам много люляк. На 6 май обикновено люляците цъфтят, та се късат, и направо ми пълнят душата. Та зад блоковете има три люлякови храста, наблюдавам ги от известно време как се канят да цъфтят и понеже, както казах, не бях се образовала, не късам - викам си, защо, като така си ги гледам всеки ден по три пъти, докато разхождам кучето и им се радвам и изобщо и другите хора им се радват, майки с колички, преминаващи работещи наблизо, кой ли не. То това зеленичко пространство е едно от малкото в района и има стълпотворение на моменти. Та, разхождам си аз кучето и я гледам как тя чупи от единия храст, като обра всичко, до което успя да се докопа, си тръгна. За момент се изкуших да пусна кучето към нея, ама айде, от мен да мине, поне останалите клонки са на високо, освен ако не мине някой баскетболист, може да оцелеят и да им се порадваме още малко. Но тя се премести на другия храст. Аз съм кротък и хрисим човек, по принцип, но тоя път не издържах. Отивам и я питам:
- Вие в този блок ли живеете? - така любезно подхващам, един вид, запознаваме се. То и аз не живея в този блок, живея в съседния, ние там люляци нямаме, само една слива и една поляна, в която един съсед си паркира колата, той е по-хитър от другите балами, дето се чудят как да си намерят място за паркиране пред блока, и по алеите минава отзад, прегазва малко градинки и се паркира в нашата.
- Ми не - казва тя.
- Ами недейте да късате тогава тоя люляк, нищо няма да остане от него, ако всеки така като вас мине.
- Ми то аз и пред нас си късам.
- Ама ако минат трима като вас и няма да остане цвят.
- Съмнявам се. (Тук аз побеснявам, но следва продължение на репликата, иде мигът на инсайт, на просветление, на божествено озарение за мен от нейните слова.)  Аз всеки ден си късам пред нас.
!!!

                                Люляк-регенерат ---->

Аз още не бях осъзнала важността на мига и на информацията, която тази жена-ангел, спуснат специално от небето сякаш, да ми дари знание, ми поднесе, и се развиках. Тя не спори дълго с мен, предполагам, за това заслуга имаше кучето ми (нищо не й направи, само седеше до мен, все едно бях с мъж, те така мълчат при скандали).
И аз сега, озарена, само за едно нещо се тревожа, някаква еретична мисъл се промъква в съзнанието ми - той като така регенерира тоя люляк, тя що не продължава да си къса пред тях, а се е преместила на храстите на съседния блок? Да не си помислите, че си пъхам носа, дето не трябва, нали не е нашата градинка, аз просто така, от любов към знанието.

<--Кокиче - телепортатор

И друго, да знаете, кокичетата не го могат това с регенезиса. На втория ден след набождането си - таман се бяха приготвили да се разтворят, всички кокичета от градинката изчезнаха. Което, според мен, е явно доказателство, че са овладели телепортацията. Не виждам какво друго може да е.

Брей, това природата била пълна с такива чудеса!

Мрън

Вчера за втори път за две седмици си счупих тока на обувка. Не капачката, а целият ток - както си вървиш, той си остава нейде по неравностите. Добре, че този път бях близо до нас и докуцуках някак си. Дали е защото преди това намерих четирилистна детелина?

Болна съм и не това е най-лошото, а че ми текат едни сълзи... Заредила съм се с визин, иначе ще заприличам на червеноокото чудовище. Сега разбирам как се чувстват хората със сенна хрема. Много е гадно :(

Отивам да си купя нещо сладко и да си направя следобедно кафе, след хубава разходка в ужасно горещото, изумително, стряскащо горещо време навън. Витоша не се вижда от мараня, а аз живея съвсем близо до Бизнес парка, т.е. в полите на планината, тъй че положението е сериозно. Да не говорим, че посивялото небе с оттенък на синьо, като това не са облаци, а просто цветът на небето, и ураганният вятър ми говорят, че времето ще продължи да се лашка в крайности...

Errata

Като се абстрахираме от абстрактните тълкувания на грешно и правилно по отношение на избор в живота ни, морал и прочее, и прочие ;) остават някои неща, които недвузначно се дефинират като "грешка". Нарушение на правила, в случая - писани. Закони. Нямам представа с какъв статус се ползват правилата за правоговор и правопис, но за мен те имат почти свещен. Не, че не греша - най-често от недоглеждане, понякога и от незнание, но вече знам как се пише чамсакъз, какво знаете вие... Да, изглежда лесно, но ако ти се падне в изпита по "Езикова култура", след като си изчел нам-колко-си правописни правила за слято и полуслято писане и най-вече - хал хабер си нямаш за значението на двете съставни думи (имах някои бегли догадки), не е толкова лесно. Но ако оставим настрана чамсакъза и блоксхемата (да, слято се пише, ако някой като мен си е мислел, че се мушва едно тире или повярва на спелчека в Блогър, който твърди, че се пише "блок схема" и в чийто речник не се съдържа думата "нищото"), които, както и да ги погледнеш, не са от най-основните за ежедневието ни думи, то ще останат завиден брой точки, по които може да се греши и народът не се спира, греши с пълна сила, че много от грешките вземат, та се полу-узаконяват някак си...
Забелязва се следното стратифициране на грешките в нашето съвремие (кратък опит за сравнителен анализ, мерси):
а/ направени поради чисто и просто незнание;
б/ направени поради горното, гарнирано със залитане по образци от чужди езици, най-вече - английски.
Какво имам предвид (прокашляне, наместване на очилата с рогови рамки и дебели стъкла като от перископа на руска подводница).
Подтип а/. Нещата се обобщават от следното изречение:

Врата я заболя и той и донесе мехлем от купа провизий.

Не става много ясно тя защо има врата, която да я боли, и той къде ходи да се рови в куп с нещо, звучащо като непознати мекотели от топлите морета. Нито пък що ще това "и" насред нищото.

Подтип б/. Този Август има пет Недели.

Браво на момъка Август, който се сдобил с пет девойки на име Неделя. Защото главните букви на български в случая говорят, че това са имена. Не знам какво толкова харесва на хората да копират английския начин на изписване на дните на седмицата и месеците с главна буква. Имам новина за тези, които правят така - не е правилно. И да, главната буква не е незначителен факт.

И накрая - достатъчно е само да пуснете телевизия ММ и да изчакате да се появи български клип - "Да Те Жадувам" изглежда супер яко, а? И докато английската правописна норма задължава пишещите на английски да изписват в заглавията повечето думи с главна буква, то българската няма нищо общо с това. Ама хич.

П.П. Ще споделя едно простичко и апокрифно правило, което сигурно би ужасило някой езиковед, но ако думата може да се замени с "той", то тогава й се полага пълен член. Ако се заменя с "него" - кратък. Емпирично е доказано, че действа ;)

Тя и той

Не знам как се присетих за албума "Tyranny of Souls" на един певец, наричан галено от мен Брюс. Албумът ужасно ми харесва, но не си го бях пускала от има-няма три годинки. Няма как, свързвам Дикинсън и Мейдън с едно същество от мъжки пол, което ми отрови живота (разбира се, ще призная, че съм имала и дивиденти от познанството ни, боже, как хубаво и проливно вали навън...) и всъщност ме запозна с творчеството на гореизброените. За да подкрепя теорията за EICTE - ден, след като ми се дослуша албумът, се разминах с въпросното същество на входа на един мол и това до някъде катализира написването на този постинг.

Просто не става така.

Не върви някак след всичко, което се е случило - а то няма нужда да се описва, случвало се е милиони пъти в най-различни варианти и е втръснало на всички, та дори може би и на участвалите в него - да установиш едно, условно да го наречем, примирие във войната на чувства. Хубаво, равно, спокойно време, с всичките му малки изтъквания, атаки, парирания, редки изблици великодушие и дълги периоди безразличие. И тъкмо, когато отсрещната страна е решила, че нещата са стабилизирани, да направиш някоя простотия, от тези, които в твоите очи може би са най-правилното нещо на света, но отстрани изглеждат като пристъп на циклофрения. Меко казано.

Както не върви да твърдиш, че си умел манипулатор, а после - че си разбрал истинската същност на някой (с когото си делил - до колкото си допуснал - живота си) от 2-3 часа на кафе с бегъл негов познат.

Може би върви да даваш обещание и да не го изпълниш. Но не върви да дадеш същото обещание втори път и да не го изпълниш. А после - и трети. Особено след като никой не ти вярва.

И не върви да правиш нещо, за което предишния път си се извинявал. Логично е то да прелее чашата.

И така нататък, и така нататък...

Но това - как да е.



И после се срещаме на луксозната летяща врата на мол-а. Ти носиш тъмни очила, както винаги, ти носиш тъмни очила дори когато няма слънце, този тип поведение, което аз никак не обичам. Аз много добре знам къде са очите ти и дори без да се замислям, по инстинкт, те поглеждам в тях, знам, че те гледам в тях, въпреки черните очила. И разбира се, че отмествам поглед, вече не заслужаваш да те забелязвам. А ти ми кимваш. Като на бегъл познат, като на случайна среща. Ха-ха. Ето това вече съвсем не върви.



 

99 франка

И като казах "кой ги прави тия реклами", та се сетих.
Препоръчвам филма "99 франка" по книгата на Фредерик Бегбеде, излязла у нас, ако не се лъжа, със заглавието "9.99". Филмът скоро ще е по кината, ако някой се престраши да даде шанс на големия екран за сметка на мрежата.
Не съм чела (още) книгата, но филмът е много добър - един поглед отвътре към рекламната индустрия, със страшно много хумор и ирония, много добри режисьорски решения и чудесна актьорска игра, сценарият, очевидно, е силен, а във филма се мярка и самият Бегбеде. Изненадва, иронизира и е свеж. Не върви да тръгна да разказвам историята от началото и да спра на най-интересното. Особено ако някой вече е чел книгата, която, ако не се лъжа, води до уволнението на Бегбеде от фирмата, за която работи, той, като гледам, никак не се е стреснал от това и добри пари трябва да си заработва от последвалите романи, че и този филм. На мен много ми хареса закачката с "Данон" (производител на кисело мляко "Мадон" във филма), епизода, оформен като анимация, неосъществената рекламна идея за сметка на клишето, финалът и какво ли още не...

Шунка

Гледам случайно една реклама на някаква шунка и си мисля. Едно, че още докато я режат на рекламата, ми изглежда като шунковия колбас, който веднъж се излъгах да купя и имаше такъв отвратителен вкус на нишесте, че още потръпвам от отвращение, когато се сетя. Но второ, не е ли много рисковано да се прави реклама, включваща: поп, похапващ си шунка, отвън на прозорчето почуква лукаво един човечец: "Блажиш ли, попе", на което духовното лице гневно отвръща, че тая шунка не е блажна, защото... Е, аз не мога да се върдържа да си помисля "защото в нея няма никакво месо". Разбира се, рекламата твърди точно обратно - че била "само от най-чисто месце". Но на мен ми остава в главата точно обратното. 
Кой ги мисли тия реклами...

Боянската църква

Скучно ми е. Това е много тежко заявление от моя страна. Защото: а/ На мен винаги ми е интересно, б/ отвратително клише за начало на текст, в/ скучно ми е само, когато имам нещо да работя и не ми се работи. Обикалям наоколо на пръсти в неистов стремеж да си намеря нещо за четене и само пуфтя безгласно. В момента влизам в ролята на чукчата, който бил писател -  като няма какво да чета... Днес, а по-точно вчера, отидох да видя Боянската църква. Каня й се отдавна, а и нали съм въоръжена с книжка - еднолевка "100 туристически обекта", прелитам навред из родината в лов на заветни печати. Добро начало за маршова песен. Както и да е. Навън вали, спокойно, без да бърза за никъде, с ясното съзнание, че така и така обявената от метеоролозите норма от 15 литра на кв. м. ще си я изпълни даже хич без да си дава зор. Бавно, славно, напоително, студено. Прониква между паветата и плочките и образува водни въглавнички, които само чакат нищо неподозиращите обувки - половинки да стъпят отгоре, за да кажат "пльок!" и ехидно да докопат де що има чорапче сухо останало. И в това време на неделност, когато всеки порадъчен гражданин би трябвало да си седи у дома в кухнята, в скута си с котката, до прозореца с муселинов перденца, да пие билков чай с ягодово сладко и да похапва палачинки, може и без пудра захар, в това време, когато белите дракони се свиват на кравай под бучките захар в захарницата, когато челата на цветята натежават от капки и сливите са бухнали с рошави глави, подобно прическата на онзи Сънчо от детството ми, който идваше в осем без десет, в който всичко е умито празнично - неделно, и пак така - притихнало, аз се озовах там горе на баиря. Това е защото последните няколко дни придружавах една група директори на френски театри, дошли за малко културен обмен в София и понеже тези дни ми бяха като в друг свят, толкова е приятно да си имаш работа с интелигентни и весели хора накуп, та реших да им посветя и неделната сутрин, въпреки че задълженията ми към тях бяха приключили. Оказва се, когато реша да показвам китната ни столица на чужденци, че най-интересното и комай единственото, което може да се види в нея, са църкви от всякакъв вид, малко музеи, за който го влече, минимален брой интересни като архитектира сгради, даже бих казала - под санитарния минимум като брой, и войничетата пред президентството, това не знам защо всеки го захласва. И това е.
След разхищаващо многословие не по същество, лаконично по темата:
Боянската църква ми хареса наистина много. Прочетох, че дълги години си е била запусната и никой не й е обръщал внимание. А е просто уникално съкровище. Да те хване яд, че и срам, и после пак - яд. Ако някой не е ходил, препоръчвам я. 
Мога да помърморя относно уредбата й на административно ниво, но здраве да е.

Вечният студент

Някога имах много интересна представа за студентството, породена от книги за студенти в Германия, дето се влачат в Алма Матер половин живот и са си много добре и обикновено се забъркват в разни неща, които карат други хора да напишат романи за тях и това се развива преди няколко века, нещо такова.
После имах двойна представа за въпросното - едната страна изпитана на собствен гръб, чужбинска, ксенофобска, уредена и логична, другата някаква мечтана, приела образа на покритите с патина зелени кубета на Ректората и романтична. Въздишах си аз, колчем се прибирах в България и минавах край Софийския - "ех...".
И нали всеки иска това, което няма, аз пък реших да направя нещо по въпроса и се бухнах право в лоното на въпросното СУ и даже направо в неговото БФ, което не е българска филология, а биологически факултет. Тук третата представа за студентството придоби реални очертания и размери, очарованието на Софийския спадна с няколко пункта, постепенно се вървеше към твърдото ми убеждение завърша ли, повече да не стъпя в БФ, но Ректората все още криеше очарование с тия кубета, които обаче все повече биваха покрити с меден оксид, вместо с патина.
В началото на текущата учебна година, след като до сега влизането ми в Ректората се бе ограничавало най-вече до дипломирането ми, когато се шматках с една от чисто новите (тогава) тоги, влязох там отново, за да си подам едни документи, после да платя едни пари, после да се запиша.
Тая представа за студентството вече не е представа, а осезаема реалност. Можело да бъде по-зле и от БФ (логично, нали БФ е част от СУ, на когото Ректората се явява нещо като родилни ясли, ама да се бях сетила, когато трябваше да мисля). Намираме се в учреждение с кодово име ФКНФ. Хм. Всеки да си го тълкува според настроенито. Тия кубета вече са само покрити с меден оксид, а аз ако доживея, ще направя една карта-пътеводител на вътрешностите на звяра Ректор-Ат, със специални обяснения под линия. И все пак ми е повече забавно, отколкото възмутено, може би заради достопочтената ми възраст, научила ме (чат-пат) да приемам по-леко нещата. Които, в по-голямата си част, са трагични.
Това нали си е моят блог? Я за секунда: "Абе как е възможноооооооо изобщооооо да стават такива неща, как съществува тоя университет, как съществува се сещам, ама все пак сме 2008-а година! Ужас, ужас, ужас!"
Кратък изблик, не обръщайте внимание.
След 10 взети изпита от първия семестър , низ абсурди и шепа полезни неща, се оказва и че ще получавам стипендия (леле каква съм съвестна ученичка), а и за обмен по програмата Еразъм се класирах и ако не се разколебая, ще ида догодина в Бордо. След бургундското в Дижон преди 10 години е време да сменим виното :) Да не си помисли някой обаче, че по тези въпроси някой се бе засили да дава яснота, да публикува информация и прочее? Случайно разглеждам сайта на ВТУ - добре де, как може да е в пъти по-информативен и приветлив от този на СУ??

И какво исках да кажа всъщност - каквото и да правя, както и да го въртя, този студентския дух, който си го представях, леко академичен, леко бунтарски, така и не го заварих, където и да обикалях. Все ме изпреварва с едни гърди и изфирясва яко дим.

Експерименти

Днес беше много експериментаторски ден. В 6-и клас ще правим опити. Започнахме раздела за Matter and Energy и първи урок за химична реакция. Всичката Мара втасала, ние ще учим за реакции. Но децата разбраха добре за реагентите и продуктите, да ги похваля. Обаче в учебника пълно с картинки с опити, нали не е наш, български, и аз се чудя и мая как да спасявам положението. Не върви някак да претупаш урок с очевиден потенциал, да пикираш над него като куц скорец и да искаш после на децата да им е интересно. Реших, че ще успея да се справя с демонстрация на реакция между киселина и метал. Искам да подчертая – не е въпросът колко съм кадърна аз, а че всичко трябва да се направи в класната стая, няма лаборатории-маборарии в това школо. А и сега у нас нали ремонт, не мога дори да си изкопая мантата изпод струпаните мебели...
Пише там – цинк и солна киселина, нарисували бутилки, сламки, пластелини... ентусиазираха се децата, носят материалите. Имам аз един останал електролит за акумулатори (така де, разредена сярна к-на), обаче от къде да го взема тоя цинк! Добре, че колежката и верен мускетар ми подхвърли една идея. И влизам в час, въоръжена с електролит за акумулатори и телбод. Предупредих, че експериментираме и то взе, че стана! Малко, но от сърце, отдели се достатъчно количество водород, за да видят балончетата във водата, където ги отведохме с помощта на сламка. Сега всички се обнадеждихме и освен лапешкото горене (свещ в буркан с варов разтвор) ще се опитаме да покажем и реакция на киселини с карбонати (оцет с черупка от яйце или тебешир). Още не знам дали ще им правя неутрализация, но ако ме обхване вдъхновение...


Та резултатът от днешната сутрин, който, слава Богу, не записаха така в тетрадките, е:

Електролит + телчета за телбод --> газ + нещо друго

В последствие обясних, че продуктите са водород и сол.

Незнайно как часът завърши с дискусия дали да си вземат костенурка като животно, за което да се грижи целия клас. Съзряла възможност, ги накарах да обмислят и една саксия. След като ми направиха и проекти против употребата на алкохол и тютюн, както и много сладки табла на тема “резервати”, стаята започва да изглежда добре. Разбира се, остават още само два месеца училище, но по-добре късно...
О, и смея да твърдя, че се запалиха по идеите за разделно събиране на боклук. Пиша си червена точка.

Не мога да се похваля с подобни успехи при бушуващото ниво хормони в 7-и клас, където освен това учим далеч по-скучното размножаване на растения. Мисля, че спорангият дълго ще преследва сънищата им, ако не престанат да ми се правят на ербап и нагло да преписват...


Защо пиша всичко това ли? Защото имам ужасен дедлайн за един превод...

Music for the masses

Преди малко приключих една дъъъълга статия, която бавя от повече от месец. По едно време разбрах защо така я бавя – информацията, която трябва да изчета, преди изобщо да седна да си оформям текста в главата и после на листа, си е много. Да не говорим, че аз самата не съм с много ясна визия за нещата и всичко ми изглеждаше огромна каша. Сега я написах, прегледах, разделих на карета с подзаглавия и пратих. Край! И не ми се спи чак, толкова съм доволна, че я отхвърлих.
Става дума за ситуацията в музикалния бизнес в световен мащаб. Преди да уточня мащаба, Хейзъл ме попита – в България ли? Аз исках да пиша малко и за България, но материалът се удължи, а у нас впрочем има ли такъв бизнес изобщо? Да, вярно, че “световен мащаб” е много общо, стана по-скоро Америка и Европа. Отчитам, че Азия си е фактор, но пък е за наше издание, така че читателите ще преживеят липсата на информация за азиатския пазар. Надявам се.
Научих доста интересни неща, обаче не ми се пише :) Ще се самокопирам, като излезе статията.
То съмнало вече. Нещо за душата:

Моментно откровение

Навън пак вали сняг. Много ми е жал за цъфналите дървета.
И то не вали да кажеш - пет-шест снежинки на кръст, ами едни виелици, за нула време натрупа, всичко навън е бяло. Два часът минава, спокойствие, хората спят и докато спят снегът си върши работата. Затова понякога обичам да стоя по цели нощи - виждам нещата, които се случват, докато другите спят. Виждам това, което става извън знанието ни. Като малка, когато се събудех сутрин и видех преспите, наваляли през нощта, ме изпълваше едно много особено чувство, като при подаръците под елхата - кога е станало, какво е ставало. Ето, сега седя в топлата кухня, направих си кафе, и имам честта да съм свидетел на тайнство. Снегът вали, докато всички спят, сипе се, като изтръскван от мокро сито, вятърът го скосява, пътят хваща снежна коричка, градинките са натрупани.
И накъде долу отрупаните с цвят дървета се загръщат с друго бяло и ми се свива сърцето.
В мъничкия пояс светлина на прозореца ми току прелита по-ясно някоя снежинка. Красиво е. И страшно.

Осми март е ден на мама... и други празници

Аз обичам 8-ми март по две основни причини: комбинацията 7-и + 8-и (рожден ден + ден на жената), която, при повече късмет, ми осигурява два дни празник :) ; а също и защото от детството си помня този празник с много добри чувства. А все повече забелязвам как толкова много неща се опредeлят от това какво и как съм почувствала в детството си, или по-точно – какво си спомням.
Обикновено не пиша за празнуването на празниците като обществена нагласа – безсмислени изказвания, когато никой не те пита, в които някой се прави на нов, оригинален и модерен, като тотално отрича празнуването, после някой се прави на още по-нов, оригинален и модерен, като се тупа в гърдите и вика “заплюйте ме, ако щете, но ето, аз се осмелявам да държа на традициите”. Ха-ха.

Но сега ще пиша за 8-ми март.

Защото за мен дълги години този ден си беше Ден на майката и жената и дори в късните ми тийнейджърски години, когато започнаха и на мен да го честитят, ми беше доста неловко, защото някак не се чувствах като дораснала да го празнувам.
Защото не е комунистически, а ако искате да го наричате социалистически, моля, заповядайте, но двете неща не са едно и също, а и не виждам какво лошо има в това да е такъв, социализмът е същото толкова пълен с предимства и недостатъци като капитализма.
Защото всъщност оправданието, че празникът е “еди-си-какъв по политическа окраска, тук попълнете по избор” всъщност е пълна глупост, целящо да оправдае (най-често мъжкото):
а/ нежелание да се подчиняват на някакви норми ЗАРАДИ някаква/ някакви си ЖЕНИ;
б/ удобната съзряна възможност да не купуваш цветя и подаръци и изобщо да не обръщаш повече внимание на жените, да не се затормозяваш с това, един вид;
в/ криворазбрана (и най-често от типа “сетила се Мара”) революционна нагласа.

Защото като е толкова лошо гадно и противоестествено да се обърне внимание на жената/ жените в един точно определен ден, ами правете го всички останали дни и заебете този, нямам нищо против. Само че такъв случай до сега не ми е попадал.

А и в заключение държа да припомня едно редче от една книжка:
Le сoeur a besoin de rites - Сърцето има нужда от ритуали, или както много добре е преведено така (не знам все още кой е преводачът, но ще разбера, повече ми харесва от превода на К. Константинов):

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Няма нищо лошо в това да очакваш един ден, в който да се почувстваш празнично. Ден, различен от другите. Не само, че няма нищо лошо, даже е и много добре. Може би наистина е нещо отдавна забравено, че всъщност очарованието на Коледа, Великден, Гергьовден, 8-и март, Трифон Зарезан е най-вече в очакването, в подготовката за тях. В печенето на коледните сладки, боядисването на яйцата, украсяването на дома, предвкусването за виното.
Обръщайте ни внимание непрекъснато, мили момчета, след като толкова искате да не е само един ден, ние ще сме последните, които бихме се опълчили на това. Но оставете да има и един ден, за който да се готвим, който да очакваме, който спокойно да си е само за нас – не откраднат, не подарен, а наш си, просто така.

П.П. Освен това искам да има ден, в който децата ми да се сещат колко усилия е да си майка, защото ако го няма, повярвайте, трудно ще се сетят.
Защото и до сега си спомням началото на едно стихотворение:
“Осми март е ден на мама,
но какво да й даря,
та за грижата голяма
“нещосинещоси,непомня” да се отблагодаря”.

Не, не искам да има коментари. Това не е начало на обсъждане, а нещо, което просто казвам.

Честито ми

Това беше най-смотаният ми рожден ден!
Не мога да повярвам!
Много ме е яд!
Един спешен филм с прожекция днес, който пристигна малко преди последния момент. Превеждай, като си нямаш работа и като си обещала.
Изпит по никое време, който се проточи не защото ни изпитваха, а защото буквално си губехме времето. За капак се оказа, че можело да не ходя!!!

И ето, приключих предводa преди малко и рождения си ден приключих.
Утре (днес) се канех да ходя на специалната прожекция, но сега не искам повече да го виждам този филм. Иначе е много хубав и дано намеря време да блогна за него - "99 франка" по романа на Бегбеде.

Днес и утре има интересно нещо в Народния, съобщавам го не защото аз превеждах филмовите откъси, а защото на някой може да му стане интересно, повечко информация тук.

Ако някой случайно намине през блога, все пак не всичко е изгубено, аз празнувам и днешния ден ;)
Черпя с бонбоните по-горе :D

Маестро, музика!

Едно сумарно кратично за две сумарни по-дългички:

Академичният ансамбъл на Русия - много ми хареса, аз си обичам де що има руски неща, но честно казано, Кобзон не ми е голяма страст. Приятно е да гледаш военен оркестър със солист-акордеонист, но не ми хареса синтезатора, въпреки че музикантът зад него много се вживяваше :)

Култур-мултур
Леле!
Преди това бях на изпит, единственият тази сесия, за който не съм сигурна дали ще го взема - Теория на превода, по-точно история на превода. Ей тази книга на Мари Врина от колонката в дясно за това я чета, не, че не е интересна, но се налага. Само че тя си е интересна, до като не се наложи да помниш имена и дати. Я кажи какво са Страсбургските клетви? (синовете на Карл Велики си правели мръсно един на друг и създали ценен прецедент за преводачите) Кога за пръв се използва синхронен превод? Кога, къде, защо проза се превежда в стихове? (после и обратния въпрос). Писах разни свободно съчинения.
И после - изсул-изсул, купувайки си мимоходом едни обеци, бам! в Блекбокс. Много хубаво имаше отделен ход за журналя, та да не се ръгам в хората.
Много хубави хора :) Харесват ми такива едни на вид, най-вече мъжете :) Седя и си гледам и... ся няма да тръгна аз да се запознавам. Както и да е.
Докато лицето с кодово име "шефът Мартин", известен също така и като "персоната, която ще се мъчи да снима в тази гъчканица" си щракаше, аз се дивях на Балканджи. Имах преди албуми техни на компа, но изтрих каквото не ми харесваше, останаха няколко песни. На живо са далеч по-впечатляващи (много красива дама на тромпет; четирикрилен гардероб с разкошна дълга коса, момче с вид на математик, китара с рогца и глас като на планински войвода в зрелия му период, два клавира, още китарки). Добре се представиха, много ми хареса.
Какво да кажа за "Черно фередже", просто са разкошни. Залата бушуваше след тях, подгряване в истинския смисъл да думата.
После излязоха Култур Шок и бяха великолепни. Не останах до края, защото още ми се живее във форма по-различна от приплеснат анимационен герой, но ми скриха шапката.
Добре, че отидох на това мероприятие.

Фадо

Тук стана малко като справочник, но какво пък.
Вчера най-накрая се наканих да гледам "Фадо" на Карлос Саура. Първо, защото много обичам фадо, после, защото още нищо не съм гледала на Саура и накрая, защото престават да го дават в Дом на киното, а човекът, който пуска там титрите, склони да дойде само заради мен и още една негова позната да ни ги пусне - иначе последните прожекции на филма са били без титри. 
Това познатите и приятелите са си плюс в някои ситуации :)
Филмът е почти изцяло музикален, но е доста приятно да знаеш за какво пеят.
Докато слушах португалския, си мислех колко ли им е трудно на финландците да го говорят този език, след като не правят никаква разлика между шипящите съгласни - с, ж, з, ч, ш, щ - за тях си е все едно и също.
Аз просто много харесвам фадо и филмът страшно ми хареса, целият пронизан от една гама в оранжево, жълто и червено, както винаги съм си представяла в главата си цветовете на тази музика. Как ми се ходи в Португалия :) Не знам дали би харесал толкова на хора, неизкушени от фадо-то, но сама по себе си лентата е стилна и има някаква красота, като картина на художник. Това е нещо като трейлър към филма, слагам го заради цветовете:



В началото започна с фрагмент от празника на Св. Хуан (ако правилно си спомням) на островите Зелени нос. Ритъм, създаван единствено от барабани (перкусии, защото не съм сигурна за точното име на използваните инструменти), който е буквално омагьосващ. Разбираш какво се крие, каква е магичната сила на африканските и индиански племенни танци, където липсата на музика в пълния смисъл на думата винаги ме е озадачавала. Силата на ритъма, властта на ритъма над телата и оттам - над душите. Защо хората днес вече не танцуват, не танцуват така?
Трябва да гледам "Танго" и Кармен", най-малкото.

Тази песен много ми хареса, знам, че обикновено не са много удачни тези линквания към ютюб, но това изпълнение е наистина разкошно, Мариза има невероятен глас и емоция, а тук е в съчетание с гласа на Мигел Поведа:

Още малко театър

Миналата седмица театър "Гео Милев" - Стара Загора гостува в София с три представления.
Не успях да гледам първото, но гледах "Двамата веронци" в театър София и "Тайбеле и нейният демон" в "Сфумато.
За съжаление сайтът на театъра съдържа единствено "Очаквайте скоро". Жалко.

"Двамата веронци" е много сладко представление. Наблъскано с италиански песни, ама чак да ти писне по едно време, а освен това държат да ги изпълнят до края. Само една знаех, а аз все пак съм израснала в такава среда, в която италианската, хм, естрада бе на голяма почит. Смятай за какво става дума... Добра сценография, кофти озвучаване, една половина добри актьори (сега като не работи сайта и като не раздадоха програми, не знам кой как се казва) и една половинка доста слаби, включително един момък с руси коси до раменцата и приятно телосложение, особено в ретро бели панталони тип клош, който идеше да играе главна роля с доста... мьекащо произношение на места, което за мен е недопустимо, особено при Шекспир.

"Тайбеле и нейният демон". Ето това изби рибата, изкърти всички мифки, натроши де що имаше сифони, че и извози мат'рала! Много, много, много добро.
Семпла, изчистена и въздействаща като удар с парен чук сценография (Мира Каланова, тук вече имаше листовки). Подобно нещо съм гледала в "Каквото направи дядо..." на театър "Кредо" в Театър 199, но Нина и Зуека се знае, че са си магьосници.
Удивителен текст (Исаак Бешевис, Ева Фридман). Няма зиме, няма лете - от това те втриса чак до костния мозък.
Блестяща игра - кеф ти Тигран Торосян, кеф ти Константин Икономов, Лора Мутишева и Елизабета Стефановска не остават по-назад.
И музиката - Мартин Каров - още в самото начало, като прозвънват първите тонове и ти обещават нещо качествено.
Нищо няма да разказвам за самата постановка, защото гледам (съвпадения ли?), че пиесата ще се играе и  в НАТФИЗ, възнамерявам да ида да видя и да сравня.

Ами, това е!

Преводачески неволи

Не обичам много пролетта - както всичко се е било спотаило по кьошетата цяла зима, с първите слънчеви лъчи се юрва навън като невидяло, прави си разходки, слънчеви бани, шуми, ръси боклуци, мие коли, тъпче градинки, прехласва се по замбюли, върти чевермета, плете чорапи по пейките, търчи, трамбова, живее здравословно, oпосква копривата и де що има зеленинка в името на здравословното хранене, къса цветя и кърши клони, отрупани с бял цвят, тупа облаци прах, скърца, миейки прозорците и такива занимания.
Но много обичам месец март, който си е моят месец и ако не броим днешния ден, остават още само четири, преди да мине и замине петият и пак, както винаги, нищо особено да не се е случило. Но очакването е голяма работа.
Както и да е. Отплеснах се. Исках само да споделя как прекарах сума ти време в опити да оформя някак си на френски следните изречения от български филм, който превеждам:

(сервитьорката предава поръчката):
10 шкембета,
3 тройки кебапчета с гарнитура,

3 двойки кюфтета с картофи,
2 пъти кашкавал пане и

2 пъти сирене по шопски.

Момчето:
Оня чвор идвал ли е?

Пепа Николова:
Тука всякакви минават
чворове, чепове, какалашки…

-Знаеш ти кой чеп, кой какалашка.
-Е много съм живяла, затова.

Че шкембето ще го пишем супа, защото са субтитри и няма място за обяснения, че кебапчетата ги покръстих на крокети (и речникът ме подкрепи), че кашкавалът се пофренчи и стана просто сирене, а "по шопски" го позадушихме малко, добре. Ама тия калакашки вече ме докараха до тиха истерия, от която се измъкнах набързо, като си представих какво щеше да е да ми се бе наложило да превеждам Елин Пелин на френски.

Belladonna

Гледам, че по стъклото отвън има капки. Сигурно е валяло, значи.
Седя от обяд пред компютъра и почти нищо не съм свършила от целия куп неща за правене. Да бях поне прочела нещо интересно.
В петък си бях уговорила час при очната ми лекарка, и без друго не бях ходила на редовния годишен преглед, а и преди месеци си настъпих очилата и ги счупих.
Мислех си, че имам малък диоптър, а то се оказа, че съм имала малък астигматизъм, който обаче се криеше при нормални зеници и за да е сигурна, лекарката реши да ми ги разшири. Един допълнителен час в кабинета (4 пъти капки през 15 минути) и накрая излязох с известна сума пари по-малко (поръчах очилата) и великолепни очи. Да ме погледне някой в тях и ще се загуби, ще пропадне и ще има да пропаааада, каквито са тъмни, тъмни, направо черни, ако се вярва на антропометричната таблица от 4-и курс, в която моето тъмно кафяво попадаше в графата "черно". Навремето дамите нарочно си капели отвара от беладона, за да им се разширяват зениците и така да изглеждат по-привлекателни. Единственият проблем, който стоеше пред мен, бе, че не виждах нищо наблизо (успях да се досетя, че съм получила смс, но никакъв шанс да видя от кого е или какво пише, нито да позная кой ми звъни, преди да вдигна, нито колко е часът) и - да де, проблемите са два - нямаше мераклии да ми пропадат в очите. Язък, а можеше да съчетаем полезното с приятното. :)

Почти в този ред на мисли, в сряда бе последната премиера за сезона на театър "Сълза и смях" - "Опасни игри". Постановката е компилация от текстове, единият доста феминистичен, а от другия е взета линията на герой - гей, изигран от Дони. Времето - бушуващо съвремие, посрещане на Нова година. Място - Лондон, по-точно тоалетна на лондонско заведение (със същия успех можеше да е в България, разбира се, но тоалетната нямаше да е същата). Герои - сума ти жени, един мъж и един гей. Темата - самотните бели жени. Едната мацка - Джейн (Жени Александрова, нищо не ми говори) - е зарязана от приятеля си, който искал "повече свобода". Другата - Дороти (Елена Атанасова) - иска да даде урок на гаджето си, който й кръшка и на всичкото отгоре живее на неин гръб. Гаджето Дик (Иван Радоев) бива ловко заключен в тоалетната и прекарва почти цялата пиеса там, докато навън Дороти опитва да си върне последните 50 долара, които й е взел, Джейн реве по бившия си, а сестра й Кет (Нети) се прави на независима непукистка. Малко е депресиращо, ако човек познава добре материята (тоест, ако е жена или ако е мъж, който е отделил време да се замисли за някои неща) и доста отчайващо, защото нищо позитивно аз не видях като предложение от страна на авторката. Героят на Дони - Саша - внася повечето свежи моменти и дръжа да подчертая, че този човек играе наистина много добре, браво.
Хубаво, малко тягостно представление, което с едно изречение мога да опиша така: взема пръчката и започва да ръчка и разбърква клокочещата отвара, която представлява проблемът "умна, интелигентна, хващаща окото, сама и самотна жена около 30-те". И толкова. Ето ти раната, ха търси й сега лекарства и превръзки.

Нищо ново за последното време. Кой ли не се изреди да казва и показва, че въпреки многото нови начини за комуникация, с които разполагаме, общуването между хората стремглаво се е засило по дяволите (не казвам, че средствата са виновни, а че се случва дори въпреки наличието им. Дали са виновни или не, е предмет на друг лаф-моабет.) Добре, а какво да правим? Понякога въздишам по отминалите времена, когато е имало строг код на поведение и всичко е било ясно - едно пърхане с мигли - кавалерът произнася сонет, две пърхания - целува ръка, изпускане на кърпичката - "как силно аз те либя", не-изпускане на кърпичката - "оди се пéри" и т.н., и т.н. Знам всичките "обаче", които могат да последват. Знам.
Но отказвам да приема, че се е променило не друго, а разбирането ни за любовта.
Всъщност искаме човек, на когото може да се разчита. Който може да даде и понесе определено количество любов и отговаря на скромен набор критерии, не повече от тези, които сме достигнали сами за себе си. Една прегръдка, в която можеш да се сгушиш с цялото си доверие, когато те е страх, когато се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш. По-точно, някой, пред който можеш да си позволиш да те е страх, да се тревожиш, да не знаеш какво да правиш.
Общуване, при което разговорът отива до там, но и обратно.
Персона, която си носи винаги бански във вътрешния джоб, защото умира от удоволствие да се гмурва в очите ти при всяка възможност. Ей такива неща.
И то не говоря за онези жени, които и моите нерви не биха издържали и чиято функция се свежда до това да са сърдити и да тровят нервите на заслужили или не подобно отношение. Говоря за жени с мили усмивки, акъл повече от напръстник и понякога - съблазнително разширени зеници.