Дребосъци

Не мога да кажа, че не съм доволна, задето Манчестър Ю спечелиха снощи - не, че нещо разбирам от футбол, но съм си нарочила за любим английски отбор "Ливърпул" (по разбираеми причини) и ме е яд на "Челси" Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.
*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.

Кайли!

За малко да не отида на този концерт. Така ужасно много ми се спеше - пак бях работила по цели нощи - а освен това изобщо не мога да кажа, че познавам творчеството на Кайли Миноуг, даже последните неща, които хващах с периферния си слух никак не ми харесаха. Но после си казах - защо пък не, а и добре стана, че отивах с компания. Нямаше подгряваща група и обявеният за 8 часа концерт започна към 9 без 10. Струва ми се, че за изпълнител от такъв ранг, в разцвета на кариерата си, непосредствено след издаването на нов албум, в страна като нашата, имаше малко хора. Обикновено се оплакваме, че идват позалезли изпълнители (което ми е странно, не стига, че идват, ами едва ли не - защо били идвали, а някои направо стават нахални, вземат, че дойдат още два-три пъти, ама че работа. Ама това, че в други държави също така правят - няма да се сравняваме с другите, я! Назарет и Юрая Хийп нека си имат всяка година концерт в Норвегия, че и по няколко на година, ние тук сме развита държава, къде ще се сравняваме с някакви ескимоси...). Кайли не е залязваща и го показа с такова първокласно шоу, че ми скри шапката. Концерт на изключително ниво, радвам се, че бях близичко до сцената, поради рехавостта на хората в отрязъка близо до нея, и видях всичко. Освен това тя показа и че има глас и го използва, да не говорим за закачките с публиката и като цяло прекрасното настроение.
Харесва ми, когато ходя на такива концерти, защото за мен винаги основната причина да се занеса на концерт е именно да видя как се държи този или онзи на сцена, какъв "театър" разиграва (музиката си я слушам главно у дома).

Зеленичко

Разцъквам си градоустройствения план на Младостите, заради протестите, организирани от Младост 2 и 3 срещу застрояването на градинките и междублоковите пространства. Едно нещо ми се набива на очи - в Младост 4 нямаме такъв проблем, никой няма да тръгне да застроява зелените междублокови пространства. Защото такива няма.
Един поглед върху плана дава ясна представа - едно единствено зелено петно в цял Младост 4 (вярно, че не е много голям квартал, но все пак). Който е запознат с района, ще каже, че има едни пустеещи пространства, ограждащи квартала, да не се обаждам много-много, те са си цели поляни. Да, ама не! Това не са никакви поляни, а строителни площадки, които бързо се заемат от порции бетон и арматурни железа - кеф ти City otFountains, кеф ти какви ли не офис сгради от двете страни на Околовръстното и край Камбаните, плюс разни жилищни комплекси. Не, в Младост 4 зелено няма, а явно другите Младости ще се наложи да се равняват по нас - като последно построен квартал, Младост 4 явно е носител на най-новите идеи и иновативни проекти, следователно по-старите Младости трябва да наваксат и да се осъвременят. Това ще да е причината за унищожаването на зеленкото там.
Имам късмета да живея до единственото зелено петно, що-годе забелязващо се на картата. Благодарение на реката. Но всяка сутрин поглеждам от кухненския прозорец дали долу не е дошла апаратура за отводняване и дренаж. Как може толкова пространство да остане незастроено? Как може под прозорците ни да няма нови сгради? Такава неправда трябва да бъде поправена и една река едва ли дълго ще спира бдителните радетели за справедливост. Един ден реката ще бъде пресушена, ще бъде насипана пръст, ще я трамбоват и ще започнат да строят. Не знам какво, важното е да се строи. Аз лично бих гласувала, като тъй и тъй ще строят, да е завод за живота, но едва ли ще ме питат. Един ден справедливостта ще възтържествува и най-накрая и аз ще имам възможността да си подавам през прозореца шепа сол със съседа от отсрешния блок. Или хартия за принтера, ако там са офиси.

Търново, Ловеч, Туистед, WASP - II част

Пресконференцията на Тустед - за съжаление Дий Снайдър остана да спи, защото беше пристигнал съвсем скоро с убийствено дълъг полет от Щатите, докато другите явно бяха правили почивки или бяха пристигнали по-рано и имаха време да релаксират. Оказаха се много приятни хора, още с влизането започнаха с шеги за разчупване на ледовете, но нашего брата джурналист в една голяма своя част е страшно дърво, чак ме хваща срам. Хубава пресконференция, отзивчиви музиканти с няколко запомнящи се изказвания - че няма да записват нов албум, защото им излиза много скъпо, а така и така по концертите хората искат да чуят старите хитове, дойде ли време да се представи: "А сега ще ви изсвирим парче от новия ни албум..." всичко живо тръгва да ходи до тоалетна или да си купува бира. И че въпреки всичко си дават сметка, че едва ли щяха да са толкова популярни, ако го нямаше интернет.
Дъщеричката на съфорумника Ozzy обра точките, като им подари нарисувана за тях картина, а те след края на пресконференцията я извикаха специално да се снимат с нея и й разписаха и върнаха картината (тя малко се разочарова, защото я беше рисувала специално за тях). Като я питаш коя й е любимата група, тя казва "Ози Озбърн". Баща й упорито отрича да има каквото и да било музикално влияние върху нея За срамота забравих на колко е години, но още не ходи на училище.

Концертът на Туистед беше хубав, дори за човек като мен, който знае само една единствена тяхна песен (сещате се коя, нали). Професионалистите са си професионалисти и това е.






На другия ден отделихме време за Етнографския комплекс в Ловеч, където един страхотен образ те развежда из две запазени стари къщи и разказва как са живели, експозицията е много интересна и си заслужава отвсякъде, жалко, че бързахме, и не можах да снимам, има страхотни неща. Почти си тръгваме и на входа се появява един рокер - четирикрилен гардероб, черно кожено яке, капси, кърпа на главата, татуировки - изобщо, пълна програма. Уредникът понечва да го покани да слуша беседата, но онзи го прекъсва: "Извинете, ние вчера минахме, слушахме беседата, сега сме дошли за печатчето, че вчера го нямаше..." (100-те туристически обекта, и аз ги събирам). Ченето ми почва да пада, но уредникът ме довършва: "А, ще прощаваш, аз не те запомних, не съм физиономист". Не знам как няма да го запомниш тоз' юнак на фона на къща от миналия век, в която едва се побира, дошъл за рок фест, но минал да разгледа етнографския музей. Стана ми смешно, но хубаво смешно, весело - първо, защото никога не е късно някой да ти напомни, че обобщенията от типа "всички метъли са прошляци", както и знакът за равенство - "дошъл е да слуша групите и да пие бира, хич не ги интересува културата и историята", са опасно хлъзгави. И от друга страна, защото наистина мястото е чудесно, добре поддържано, много интересно, входът е 2 лв. - на такива места трябва да се ходи, мога да изтъкна 100 причини - от тази, че на тези музеи от някъде трябва да им идват средства, за да се съхранят, до тази, че това е средство ти да се съхраниш (и любимата ми тема - развиваш ).

Задължително трябва да отделя един ден на Ловеч - крепостта, зоологическата градина, старите улички на стария град, сладкарничката на Покрития мост... Повече от ден едва ли ще издъжа, рекордът ми в малък град е три дни в Трявна, но на третия така ме беше хванал съклетът, че скочихме в колата и запрашихме по Подбалканския път на обиколка из Котел, Калофер, Сопот... чак до Рилския манастир.
Та - пресконференция с Блеки.
Аз си знам, че е задник и че е професионалист. Леко надменно, но с много уважение към журналистите, обаче въпреки че беше казано, че ще раздаде автографи (аз не чакам за такива неща, ходих с дъщеричката на Ozzy на люлките, докато той чакаше), минал после с бодигардовете все едно никой няма. А пресконференцията е закрита, имаше не повече от 20 човека, журналисти, колко му е да им разпише някой диск... Кретен. Обаче има глас и като зине, аз се разтапям. Много хубав концерт, ама много. Не бих отишла втори път, на мен дертът ми беше да ги видя веднъж, освен това са страшно малко групите, на които искам специално и нарочно да отида на концерт, на повечето ходя, защото ми се удава възможност, интересно ми е да видя как са на сцена, на живо, това за концертите е тема на отделен постинг, така че приключвам и без друго безумно дългия пост.

Търново, Ловеч, Туистед, WASP - I част

Миналата събота рано-рано се запътих към Централна автогара, за да хвана автобуса в 7:30 за Велико Търново. Времето беше просто чудесно, но аз не предполагах колко горещо ще е в пустото Търново, да му се не види. Бях си предвидила време да разгледам някои от местата, които не съм разглеждала там - ходила съм няколко пъти и вече си имам любими местенца, но още не се бях качвала на Царевец например. Целта на посещението всъщност беше награждаването от студентски конкурс за превод на поезия, в който, както се оказа, спечелих второ място (преведох три стихотворения за 5 часа общо, така че да речем, че за награденото съм отделила 2 часа, който е правил превод на стихове, ще разбере колко нищожно малко време отделих, така че и второ място си е направо чудо. Но нали винаги се сещам да седна да върша всичко в последния момент, а и не можах да реша кое от трите стихотворения - от английски, руски и френски да преведа, та подпуках и трите. Изпратих преводите точно в 23:56 на последния ден от срока ). Но преди да вляза за пръв път във ВТУ, имах време да разгледам Археологическия музей и Царевец.

Музеят много ме разочарова, ама много. Единствено копията на колоните с надписи в предверието бяха нещо по-интересно (оригиналите са пак в Търново, в църквата "Свети Четиридесет мъченици") - сещате се, "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него..."
Омуртаг.

Царевец
е друга работа, особено в този топъл ден, с прежурящо слънце, лазурносиньо небе
и малко хора за събота, тъй като беше работен ден. Камъните се бяха нагрели, заоблили гърбове, приканващи новите ми обувки да им видят сметката,
отдолу реката се влачи мързеливо с маслено зелено настроение,

навсякъде цъфтят като луди кестени и ароматни рози, от маслодайните - изобщо - разкош.
Ако човек си отпусне въображението, става чудно. Особено с Балдуиновата кула, която си е и доста страшничка за изкачване, малки стъпалца, теснички, покрай стената на кулата, над пропастта - вкопчих се в парапета и слизах бавно-бавно.

Номерът е да си намериш автентичен камък, защото много е реставрирано и е нововнесено, да сложиш ръка на него и да се заслушаш - с кожата си, със слуха, който чува морето, когато собствената ни кръв изнася симфония в залата на някоя раковина, с "вътрешното око", наречено въображение, което лично мен ме кара да потръпвам, когато чета някои исторически книги, с мъничката част от съзнанието, която те определя като българин, с мъничката част от мозъка, която пази "родова памет", заключена за логичното и разумно съзнание, четима само от връхчетата на пръстите при такова докосване, от крайчетата на косите, когато ги развява вятърът край някое тракийско светилище, от мимолетните клетки на кожата, която ги докосва небето над връх Вихрен. Примерно.

Разгледах, нямах време да мина през любимата Самоводска чаршия и "Стратилат", но на паметника на Асеневци имаше интересен фолклорен фестивал.

След като ме наградиха, се оказа, че се сдобих с огромен куп книги, които помъкнах с последния автобус към Ловеч. Там се убих да търся четиризвездния хотел "Президиум", но го намерих тъкмо навреме за пресконференцията на Туистед систър.

Пощи, банки...

Тъпо, но упорито - с този девиз днес отново настоях да вляза в страницата за интернет банкиране на ПИБ, много държа да разбера дали от едно място са ми превели едни пари - сумата е малка, затова покрай внасянето и тегленето, съпътствало получаване на хонорари и закупуване на какво ли не покрай текущия у нас ремонт, не можах да ги усетя, но пък въпросът е силно принципен и е необходимо да знам. Вече бях решила да ходя до някой банков клон и да съм сърдита, но не се наложи - чудо някакво, на страницата има обяснения! (фанфари) и препратка към старата версия (бурни аплодисменти), където да си видя всичко до 30 април, когато именно се оказа, че са дошли парите. Остава въпросът защо са си спрели интернет банкирането, за да го оправят, едва сега, на 17 май, след като очевадно проблемите бяха налице далеч по-рано доста дълго и най-вече защо любезните съобщения, извинения и обяснения се появиха чак сега, а не още при смяната на двете системи, когато си му беше редът. Искам да отбележа, че аз не искам да я сменям тази банка - харесва ми работното време (до 19 ч.), клоновете, работещи в събота и неделя, сравнително доброто обслужване в клоновете (в повечето, в които съм ходила, най-вече в този до Народния театър). Дано да не се наложи.
И след като стигнах до умозаключението (по емпиричен път, сиреч, от наблюдения върху обекти), че когато някоя банка си търси служител на позиция "служител за отдел "Работа с клиенти", две от изискванията са:
- да има дълъг маникюр, по възможност с перлени украси, пайети, лепенки и т.н., който максимално да затруднява писането на клавиатура;
- по никакъв начин да не може да пише бързо на компютър, с предимство са тези, които не знаят къде са разположени буквите по клавиатурата и отделят известно време, за да ги търсят;
днес се наложи да разбера и какви са изискванията за служителка на малък клон на "Български пощи".
Пощата на Младост 4 се помещава в един трафопост съвсем близо до моя блок - три блока са наредени в редица успоредно на една река (открих, че това си е съвсем истинска река с име Банишка река), аз живея в средния, трафопостът е в края на последния. Тя е изключително мъничка, отдавна в нея не се плащат ток и телефон, пощата в Бизнес парка е в пъти по-голяма. Има си три гишета - едното за писма и колети, другото за записи и пенсии, над третото гордо се мъдри надпис "Пощенска банка". Днес, събота, но работен ден, три часа следобед, отивам да пращам за пръв път в живота си пощенски запис. На гишето за записи няма никой, за сметка на това на гишето "Пощенска банка" служителката обслужва възрастна жена, дошла да си закрие депозитната сметка. Оказва се, че жената има още една сметка, но била загубила някакъв документ (не разбрах какъв). Жената е възрастна, пак повтарям, и притеснено пита: "Сега, като нямам документа, значи ги губя парите?" На този изключително важен за жената въпрос, който би бил важен за всеки на нейното място, служителката не сметна за нужно да отговори, докато си мърмореше нещо под носа и броеше някакви пари. Жената повтори въпроса и ми беше на езика да се намеся да я успокоя, но на третия път служителката благоволи да се тросне: "Нищо не губиш, може да се извади дубликат". Жената, зарадвана, реши да изтегли тогава и този влог.
Служителката: "Ох, и това ли ще правиш..." Бурно ровене из документация.
Жената: "Сега за да ги изтегля какво трябва да направя? Прерових цялата къща, няма го документа"
Служителката: "Попълва се една молба"
Жената (зарадвано): "Дай да я попълня и да си взема парите"
Служителката (рови напред-назад, цъка по компютъра. Оказва се, че не може да намери образеца на молбата. Шах с пешката.) "Ама ти първо потърси добре у вас, може да го намериш"
Жената: "Потърсих, никъде го няма"
Служителката: "Айде, моля те, сега не мога да намеря молбата, ела в понеделник на по-спокойно"
Отбелязвам, че в клона освен мен и жената няма никой друг. Никой.
Жената: "Добре, благодаря ти, Снеже, извинявай, ти си сега стресирана, ще дойда в понеделник".
Служителката, явно стресирана и претрупана с работа, се оказва, че всъщност обслужва и двете гишета. Мести се на "моето" и ми подава бланката за запис. Която можех да попълня, докато течеше "обслужването" на "клиентката на банката". Никога не съм харесвала Пощенска, но ако мен ме обслужваха така в нея, щях да вдигна луд скандал, а не да се извинявам на служителката, че съм я накарала да си върши работата.
Така, подавам бланката, тя е пъхната в една машина, която започва да скърца и да печата баааааавно-баааавно. Служителката се изнервя и започва да си мърмори как още сутринта им била казала, че машината не работи и не, тя повече нямало да приема записи днес, защото това не се издържало, било непоносимо. Значи, понеже тя се нервира от бавната работа на повредената машина, ако някой иска да пусне запис в работния ден, какъвто се явява тази събота, няма да го огрее. Не, защото машината работи бавно и това би довело до забавяне на огромната опашка чакащи клиенти - такива нямаше, след излизането на жената в клона останах само аз - а защото мацката е "стресирана" и явно бавното писане на машината й се отразява някак на стреса.
Сещам се за проекта "Аз живях социализма". Смятам да пратя на авторите предложение да отидат в този пощенски клон. Там миналото време е излишно, тия още го живеят соц-а.

ПИБ

Сега ще мрънкам.
По принцип съм доволен клиент на ПИБ. Но тези дни накуп се изсипват неприятни впечатления от тях. Първата ми изненада беше, когато си отворих т. нар. интернет банкиране - променили са всичко и то към по-зле. Не, че старият сайт беше много user friendly, но този надминава всякакви граници. Неточности, текст ту на английски, ту на български, като се логнеш незнайно защо те праща на страница да си избереш език, а то изборът е само английски, но защо е нужно да сменяш езика и това да ти бъде главната страница при влизане, не става ясно. Абсурд е да си видя транзакциите по сметките, едно, че са ограничени до 15, друго, че и тия 15 отказва да покаже и си цикли на тези от последния месец или ми твърди, че нямам никакви от миналия. Датите, за които искаш справка, въвеждаш ръчно, никакви каледарчета за помощ не са сложили, вече не пише и кой ти е превел парите или къде си ги изтеглил, изобщо да побеснееш.
Хубаво, днес отивам да си внеса един хонорар, че да не се разхождам с много пари по улиците. Решавам най-наивно да отида до клона в Деница, който ми е наблизо. Голяма грешка - всеки път забравям, че това клонченце с четири бюра и две каси обслужва буквално 5 квартала (Младост 1-4 + 1А) и Бизнес парка. Изобщо не знам защо няма клон на ПИБ в Бизнес парка или защо няма още един клон някъде из Младостите, но втори път аз на опашка, за да си внеса пари, няма да чакам. И то не 5 минути, не... Въвеждали им някакъв нов софтуер, разбираш ли, и всичко цикли. Плюс това имало някаква истерия, че банката била нестабилна (като не чета вестници и не гледам телевизия, пропускам тези така интересни новини) и всичко се юрнало да тегли. Чета днес в интернет, че не било вярно, дето банката нямала наличности. А защо тогава една девойка в клончето викаше, че над 1000 лв не можеш си изтегли, защото нямали? Брех. Така. Към това прибавяме и че през повечето време две от мацките, обслужващи клиенти, седят и правят нещо друго, като например супер важното набиране на компютър на някакъв банков документ, заприлича ми на ордер, по двупръстната система, за да не счупят френския маникюр (и аз искам дълги нокти, но работя на компютър и ми пречат да пиша бързо. На тия явно този факт не им пречеше). Предполагам, че това са важни дейности, само не мисля, че мястото и часът на извършването им бяха тези. Все пак, когато пред вратата ти стоят 15 човека в 11:30, да вземеш да ги обслужиш ли, що ли?
За капак на касата въпросният нов софтуер даде грешка. Бях на ръба да убия някого. Вместо това се усмихвах, но уведомих служителките какво мисля. Сега се чудя заслужава ли си да пиша един мейл на банката

Слънце, дъжд, дъга

Малко разказче в картинки, евентуално за добро настроение и разсейване от важни задачи като превода, който трябва да завърша днес (като начало не е лошо да взема да го започна )

Имаше слънце, а после изведнъж се смрачи и докато се усетя, започна буря. И пак, докато се усетя, за съвсем кратко беше се появила дъга - насред тъмното, точно над едно светло петно:


После изчезна, небето се смрачи още повече и от един прорез на запад още се процеждаще слънце, стоварило се върху блоковете - веднъж бях споменавала за светлината в такива случаи, разбира се, аз не мога да я уловя с фотоапарат, никак не съм добър фотограф, но дава някаква представа:


После пак се появи дъга:




И накрая почерпка:

Гершуин и други подобни

В петък слушах едно разкошно изпълнение на Гершуин - "Концерт във фа за пиано и оркестър" в зала България, солист беше Людмил Ангелов. Наистина свири разкошно този човек, а като добавим, че аз не си падам много по Гершуин, а се възхитих, става ясно колко е добър. Слушам много класическа музика, но диск на Гершуин не бих си взела - не е точно мой вкус. За сметка на това изсвирен на живо е вдъхновяващо изживяване. Както и повечето класика, между другото. Обичам да седя и да гледам музикантите, затова и когато ходя на опера обичам да сядам на първия ред (не съм го правила в Софийската, но в Бургаската се случваше редовно) и да гледам в оркестрината. Представям си музиката в главата им, понякога се отплесвам и си мисля за живота им, за ежедневието - и винаги се сещам точно за романа на Богомил Райнов "Черният лебед" - за репетициите, за това какво ли изпитват, когато свирят, когато репетират, когато разучават ново произведение, когато свирят някое за стотен път, когато се карат помежду си, когато са част от оркестъра, когато са солисти... Интересно ми е. Мисълта ми много скача, когато слушам класика, освен, ако не съм задълбала в произведението, а това, да си призная, не се случва винаги. Мисля си и за начина по който четат нотите, как аз чета нотите, как различно възприемам нещо, когато го слушам и когато съм го разчела и зрителната ми памет наслагва върху останалите усещания и нотописа, какво ли си мислят за композитора, за талантите и за гениите, гледам как движат ръцете си, как са изправили гърбове, как са скръстили крака, как подхващат инструмента, с какво са облечени, как си правят знаци понякога, мисля си за по-малко използваните в оркестъра инструменти - какво е да решиш да учиш за арфист, например...
Залата беше препълнена и след края на концерта овациите просто не стихваха. Людмил Ангелов изсвири два биса, на първото не чух името, а второто беше "The Man I Love", което си харесвам така или иначе. Във втората част оркестърът се справи чудесно с Дворжак и "Из новия свят", но и Дворжак не ми е от любимците. Просто беше крайно време да послушам класическа музика и то пиано.
За съжаление не бях разбрала, че по това време на площада, заради 9 май имаше концерт, на който са свирили моите любимци от Би-2. Сигурно друг път няма да дойдат в България, а аз да не разбера изобщо! Страшно ме хвана яд, когато разбрах. Ама страшно!
За сметка на това се забавлявах допълнително да дебна ръкоплясканията в зала България. Хората се научават, или може би този път в залата бе пълно предимно с хора, които знаят къде се намират. Плахите опити за ръкопляскане между трите части на Концерта на Гершуин бяха наистина ужасно плахи и бързо се отказаха от намерението си. Мнозина може би го смятат за снобско, но е вярно, че частите на едно произведение са органически свързани - нека приемем, че композиторът ги е направил три не защото са му плащали на минута, а заради формата и заради това, което е искал да каже. Тоест паузите се явяват нещо като поемане на дъх или като способ за разграничаване на две различни изречения, на две случки, на два разказа, на две настроения, част обаче от целия разказ. Не ръкопляскаме, когато някой разказва виц и направи драматична пауза за по-голям ефект, нали? Нито в аналогична ситуация, което чете разказ или стихотворение пред публика. В театъра публиката го прави доста често, но там е по-различно (аз не винаги съм съгласна с тази реакция).

Наблюдение

Когато имам ужасно много за превод (сиреч, ужасно много работа), редовно прекъсвам и почвам да си търся нещо интересно за четене. Обикновено точно тогава всички блогове, които чета, не са публикували нищо ново.
Далеч съм от мисълта, че моят блог е супер интересно място, но явно сушата за нещо интересно за четене е голяма по празниците, та е довела до крайни постъпки - изобщо не очаквах коментари по предишния си пост! Но тъй като има, се сетих за две-три неща и хоп! ново постче (следващото ще е за социализма в Зимбабве и руските олигарси, така че може да не минавате оттук известно време).
Дълго време се опитвах да избегна критериите и изискванията към хората въобще и към МъжЪ в частност. Но те имат навика да се самосъздават, затова просто си признавам. Смятам, че е безсмислено да имаш "идеал" и "представа" за партньор, но основни критерии, без които пасването е невъзможно, не може да няма.
В последните години изкуството, в частност - театъра - показва един проблем "интелигентна неомъжена жена около 30-те". (Мога на прима виста да изброя поне 3 постановки и то само на софийска сцена по въпроса.) Това може би нямаше да е проблем, ако не бе следствие от тенденцията "липса/ пречка за общуване". Което вече си е огромен проблем. Чудя се колко ли хора си дават сметка...
Споменах изкуството, защото твърдят, че било отражение на живота.
Животът е непрекъснато усъвършенстване. Колкото повече се развиваш, толкова повече изисквания започваш да имаш към тези, които претендират да са на твоето ниво (разбирай - към потенциален партньор). Кръгът се стеснява, а с възрастта намалява и броят свободни радикали. Към математическата схема добавяме и нуждата от химия, което още повече смарангясва положението.
Нямаше да се притеснявам, ако ставаше дума само за мен (пред мен винаги стои възможността ако се проваля в любовта, да стана поетеса ). Но ми е тревожна цялата картинка. Ето, комитата писа в коментарите за говоренето. И аз това искам, а с мен може и да се говори. И какво, да не сме цъфнали и вързали? Какво излиза, че колкото си по-ограничен, семпъл и обикновен, толкова повече шансове имаш за биологично продължение на рода, а може би и любов? Ъъ...

Мисъл!

Обичам да пътувам.
Синьо и зелено, синьо и зелено, синьо и зелено и една сива нишка през тях. Открих нещо, кратко и важно - сведох до минимум очакванията и изискванията си към Мъжа, Момчето, Принца на ..... кон (попълнете с цвят по избор).
Трябва ми такъв тип, който ще усеща подобно на мен небето тъкмо след залез.
Смятам, че шансовете клонят към нула, тъй като са пренебрежимо малки. Какво пък, няма да седнем да се тръшкаме сега

Ласи

Превеждах новите серии на "Ласи" - едни за "Диема" и едни за GTV. Тези за "Диема" бяха много неприятни, защото момченцето, на което е Ласи, беше много некадърно, горкото, и така преиграваше, че в 60% от времето ми идеше да му шибна два шамара да се освести и да се държи нормално. Но кучето е страхотно. Та в тези серии майката на детето е ветеринарен лекар, бащата е починал, тя се връща в родното си градче и поема практиката на пенсионирания вече ветеринар там. И когато идваха пациенти, в началото я гледаха с голямо недоверие и си искаха стария доктор. Аз, разбира се, не бих си и помислила, че може да съм толкова консервативна, но ето, че днес ми се случи същото. Отиваме на контролен преглед с Дара, заради някакво петънце, което се страхувах да не са гъбички. Миналият път моите ветеринaрки ми изписаха един крем и отивам да видя как вървят нещата. Това отиване, трябва да знаете, е много сложна работа. Ако забравя да взема нашийника и повода - защото ние повечето време се разхождаме без тези атрибути - става много зле. Надуши ли тя накъде отиваме, прави една огромна дъга, и се държи на поне 200 метра радиус от кабинета. А тръгна ли към нея да я хвана, си плюе на петите и драсва с все сили далеч от коварния ми план. Все едно ще я дерат там. Но днес бяхме екипирани, довличаме се някак до кабинета и - лекарките ги няма. Седи само някакво непознато момиче, на табелка на престилката й пише "Стажантка". Аха, ясна каква е работата. Обаче чак си се смях на себе си вътрешно, с такова недоверие я изгледах в началото и попитах къде са ни лекарките, че... Сещам се какво е изпитало горкото момиче, точно като във филма, но това сякаш още повече подсили нещата - ако не се бях сетила за филма, можеше и просто да се държа, сякаш всичко е наред, но като се сетих, не можах да издържа на изкушението и да не метна малко подозрителни погледи. Когато едно клише се осъзнае, едно от хубавите неща, които могат да му се случат, е да бъде иронизирано. Само че мисля, че стажантката не го разбра, не ставам за актриса :)

Предразсъдъци, клишета...

Алекс

Така и не можах да му кажа "Сашо". Освен може би един или два пъти, когато бях ужасно зла.

Когато времето се позатопли, нещата стават по-поносими. Денят е пълен със слънце, а заедно с шоколада и кафето, слънцето е любимият ми наркотик. Вървя си по улиците и ми е добре, чувствам се добре, щастлива на парче. Само от време на време, когато небето на изток е чисто синьо и хоризонтът е с необикновена дълбочина, тогава ми се струва, че ей оттатък е морето и усещам силен порив да зарежа всичко и да тръгна натам. Мисля, че нещо такова води птиците по време на прелетите им. Не остана много, ще дойде лятото. Но и в него ще има нещо тъжно, като във всяка сбъдната мечта.
И после идва вечер и ми става тъжно. Вечерта просто си е такава. Първо има залез, той е всеки път различен. Днес беше след буря - светлината е особена, на фона на оловното небе се откроява стена или част от сграда, пропита с толкова златна светлина, която концентрирано се процежда от пролуката на хоризонта на запад, че чак тежи. После идва полуздрачът, вечерта - синьо в хиляди оттенъци, точно това синьо, заради което на английски думата е синоним на тъга. Нещата се източват и захладняват, в същото време се омекотяват. Всеки миг е миг безвремие. Седиш си и се чудиш кога е станало толкова часът :) Хората правят най-различни неща, предимно приключват работа и се запътват нанякъде, а ти седиш баш по средата на наникъдето и хем ти става хубаво, хем ти става малко мъчно.
И после вече е нощ. От тези, когато часовете от смрачаване до развиделяване не са просто 10 часа, а много повече, 20, 100, цяла вечност. От тези, които поетите съвсем отговорно наричат "черна като кладенец" - бухнеш ли се в нея, няма отърване, потъваш си и край с теб. И ти става тъжно.
И ми става тъжно и започвам да се сещам за какво ли не. Два часа се опитвах да се сетя за фамилията на един човек. Мой любовник от едно време, което не беше чак толкова отдавна, но се наложи да седна да пресметна няколко събития, та да видя коя година е било (само 4 години са минали оттогава, се оказа, а колко неща съм забравила). Страшно добър поет. Ала имаше нещо много остро у него и много болезнено, което не понасях до степен да ме отврати накрая. А ето, че сега съм забравила всичко лошо, едничко не мога да си спомня, помня само хубавите и нежните неща - и не можах да си спомня фамилията му. В такива моменти ми иде да си дръпна един хубав бой. Накрая я намерих, но аз си знам колко търсене падна. Ще ми се да знам какво става с него, какво прави, как е. Сигурно никога няма да разбера. Страшно ме е вбесявал, това го помня, а защо - ето, че не помня. Точно на ръба на раздялата той ми написа един стих, който ме разяри. И един, който ме накара да се чувствам виновна. (И сега продължавам да се чувствам така, най-вероятно за нещо, което вече никой друг не си спомня. Може би затова и пиша този пост. Никога не ни става по-добре, когато напишем нещо истинско. Но това осъзнаване не успява да ни попречи да продължим да пишем.) Имам стихове, отговори на негови, такива са някои от най-хубавите ми (или може би - най-обичаните от мен). Не помня дали отговорих на първия, но розите бяха една арка в парка, беше ме обхванало шантаво настроение и се уговорихме всеки да напише нещо свое за тези толкова банални рози. Моето не стана кой знае какво, а неговото, макр и със закъснение, не е лошо, а и ме уцели. Не помня дали отговорих с някакъв стих, а и старият харддиск изгоря и поне половината ми неща заминаха. Но помня как се вбесих. Сега ми е само тъжно.
Сещам се понякога за хора, влезли и излезли си от живота ми, чиито очи искам пак да видя, чиито ръце искам пак да задържа в длани, чиито коси искам пак да докосна, въпреки че тези врати са добре заключени и когато са затръшвани, е било с яд и завинаги.
"Неща, които са били,
отново са дошли при нас.
Пристигат, ей така неканени,
после си отиват, неочаквано.
Спомени, спомени мимолетни,
сънища, сънища разноцветни".
Това е една песничка от "Доктор Дулитъл и канарчето Пипинела", докторът го играе Николай Бинев. Разкошна.
Сещам се, особено когато е вечер, когато съм тъжна и когато не съм писала отдавна. Чашата се налива, капка по капка. Единственото хубаво на тази тъга, Съзерцателю, е, че понякога ражда малко текст. И много храна за кошчето. Иначе аз съм спец по нюансите и майстор на тъгата като начин на живот. Мисля, че затова всичко все някога свършва с трясък на врата. Тя е жилава морска трева, не се изкоренява, трябва да има такава обич, която да я надвиши, надвие и залюлее като в люлка на открито, закачена на старата круша и полюшвана от вятъра. За да заспи. Не е нужно да си велик математик, за да изчислиш какъв е шансът да се срещнат във времето и пространството такава тъга и такава любов, и то умножени по две, защото са винаги реципрочни.
Защо се сетих точно за Сенкин - онзи ден по "Стихотворен превод", за да има какво да обсъждаме, бях донесла две преведени стихотворения, едното особено си го харесвам, то е и част от участието ми в студентския конкурс за превод на поезия, организиран от ВТУ. Пожънаха успех, но то има значение и на какъв фон изпъкваш, все пак. Но на 10 май ще ходя в Търново, тъкмо преди да видим какви ще ги натворят W.A.S.P. и Twisted Sisters в Ловеч, за завършека на конкурса, и се сетих. Пътеките на логиката не са важни за този пост, но ги има.

Той е от Русе. Красив град, особено напролет. Имаше мъничка стаичка с мъничко котлонче, желязно легло и отчайващи стени. Имаше шеметни книги и потискаща гледка - навсякъде, пред и зад прозореца. Имаше грозота в бита и излъскана, та чак блеснала, насмешка към нея, студена и пренебрежителна, само че не живеем в края на 19-и, не живеем и в началото на 20-ти век и Монмартър е далеч. Дори Нотр Дам е ужасно далеч. И може би никога няма да разберем колко път има до хълма на Камю и колко дълъг е пътят на Керуак. А аз дори не виждам Дерида, да не говорим за Бунюел.
Но пък имаше джезве и турско кафе и едни особени вечери в междублоковите пространства на Русе и в кестените в центъра на Русе и в облаците комари край Дунава. Какъв хубав град е, чак тръпки ме побиват.
Така и не си позволих да го обичам. Това щеше да ме унищожи или най-малкото да остави незаличима дупка с оръфани краища. Но ми липсва, липсват ми стиховете, диалозите, предизвикателството. Никога няма да мога да му го кажа, а от задържаните думи боли, като да стискаш бръснарски ножчета в шепа. И някой ден ще го напиша по-добре. И тогава сигурно ще го намеря, подир сенките на облаците.

Пак билети

Днес май е тематичен ден за билети.
Току - що получих билетите за концерта на "Полис" в Белград в края на юни. И съм много доволна. Българският "Ивентим" си заслужават похвалата, поръчах ги на 18-и, срокът за доставка бе 5 дни, а ето ги вече при мен, донесени от добър куриер въпреки бурята навън.

За сега ми се очертават три чужбински концерта това лято - Ник Кейв в Солун (6 юни), Полис в Белград (24 юни) и Рейдиохед в Белгия (5 юли). Никак не е зле, чини ми се.

По жицата

Пътувам си днес в тролей 2. Малки случки и дребни разсъждения.
Първо, тъй като часовете ми в училището в Борово свършват в 10:30, а от 10:30 започва занятие по "Софтуер и превод" в СУ, аз след звънеца се изстрелвам по най-бързия начин към спирката, за да хвана някакво превозно средство. Никога нямам шанс да стигна до долу за по-малко от 40 минути, какво да се прави, задръствания. И тъй като сутринта не успях да пия едно кафе, докато чакам, реших да си купя от малкото магазинче едно "3 в 1", плюс любимите ми ментови желирани бонбони. В този миг дойде тролеят и аз успях да се кача все пак в него. Знам, че не е хубаво да се влиза (а направо си е забранено) с напитки, тъй че се пиша нарушител, но имах нужда от кафе. Не, пиеше ми се кафе :) Докато балансирах чашата, чантата, билетчето и портмонето, една жена предложи да ми помогне и ми подържа кафето, докато оправя останалото. Беше много мило, не се случва често и си е направо за отбелязване, а това вече е тъжно. Не, че не трябва да се споменават и хубавите неща, напротив, просто такива елементарно естествени постъпки са тъжно редки.

После се качи контрола и всичко по реда си. Едно момче до мен, струва ми се, че го познавам, редактор в едно от списанията, за които пиша, няма билет. Неприятна история и аз съм възмутена, но от какво - жената не се държа грубо, а съвсем в правото си поиска лична карта, имаше и някакви полицаи. "Нарушителят", разбира се, отказа и тя докато отиде да се посъветва с полицаите, които си кибичеха на колелото, около мен се разразиха бурни коментари, все в защита на момчето, с подобни аргументи: "Тая не се вижда как се е наклепала" (вярно, беше си изписала двойни устни, ярко червени, а за очната линия просто не искам да разказвам, като цяло изглеждаше като клоун от филм на ужасите, но какво общо има това с работата й и как си я изпълнява?); "Те цялата държава окрадоха", "Полицаите нямат право да го глобяват", "Полицаите нямат право да му искат лична карта".
С цялото ми уважение към общественото мнение и с цялото ми желание да има такова, не мога да не отбележа няколко прости факта. Въпросното лице, откъдето и да го погледнеш, си е нарушител. Има ли закон и правила - да се пътува с билетче, има. Значи аз мога да го спазвам, която се водя, примерно, обикновен автор в изданието, а той не може (да предположим, че е този, за който го мисля, най-малкото не е по-зле платежоспособен от мен). Той няма билет, значи подлежи на санкция. Дали мацката си е сложила червило или не, това няма никакво отношение към случая. Както и кой, дали и защо е окрал държавата. Да не би този младеж да не краде същата тая държава, като се вози гратис в държавния транспорт?

Много се ядосах на инерцията, с която започна негодуванието. Че контрольорите в по-голямата си част са едни неприятни същества, които се заяждат и играят на дребно, е така. Че безумно ме дразнят с тъпите си опити да "изненадат" пътуващите (малко след това, когато се прибирах с автобус 76, се качиха двама, мадамата си носеше "униформената жилетка" в една малка торбичка, беше толкова явно, особено както се беше подготвила да си я извади "изневиделица" и се оглеждаше като лисица в кокошарник, че ме напуши смях и предварително си извадих билетчето. После ме попита (на "ти") "Позна ме, нали? Къде сме се виждали?" Все едно е много трудно да им отгатнеш лукавите намерения.) Всичко това е така.
Но когато един пътник е без билет, той е без билет и точка.

Как ще се "оправим", ако не започнем от най-дребните неща? 

Тъжно ми е

Това е.

Дъга

Имаше навремето едно много хубаво списание. Гледам го сега - не ми се струва чак толкова цветно и огромно, както тогава, но все още ми е много любимо. На неравни, но редовни интервали от време се случва да се повдигне темата за "Дъга" и по-специално за сканирането му и качването му в "нетя". Сценарият се развива по следната схема:
- някой споменава
- много хора се ентусиазират
- аз си нямам друга работа и се обаждам, че имам всичките броеве
- дружен рев да се сканират и т.н.
- аз с охота се съгласявам
- след първия път вече обяснявам, че аз не мога, защото скенерът ми е малък, списанията са нестандартни като размер и отнема ужасно много време, ако трябва да се наснаждат страници
- евентуално се появява някое предложение, което обикновено не е практично
- работата замира.

Тази история датира отпреди 5-6 години сигурно, когато с тогавашното ми гадже - хора с повече свободно време - бяхме решили да осъществим проекта. Той сканира, каквото сканира, аз по едно време бях сканирала целия Билбо и Властелин, сега гледам в нета ги има и се чудя дали не са те, ама както и да е. Та от цялата работа седят само кориците на 2-3 места в нета и по някоя и друга страница, колкото да се дразни човек.

Пиша пак по темата, заради коментарите към поста на Цонко за една любима моя книга. Амбър спомена нещо - ами хайде, дано този път стане.

И като стана дума за ЕЛО, не ми излиза от главата, че заглавието на първия епизод е някаква игра с "А утрините там са тихи":




Искам само да добавя, че малко съм рисувала из тия Дъги. Най-вече къде имаше за решаване ребуси и устните и ноктите на девойките са в червено на места. Все пак първият брой е излязъл, когато съм била на годинка :) Не, че не е поправимо, но аз да си призная.

Е, за този пост има само един-единствен възможен етикет.

Регенезис

Знаете ли вие какво е това люляк? Аз до скоро си мислех, че е най-обикновен декоративен храст, който не се отличава с някакви особени свойства, освен с прекрасните си цветове, разбира се. Обаче днес научих нещо ново за мен - ще прощавате, ако го знаете, може дори да ме порицаете за невежеството, но аз да споделя за илитератите като мен.

Люлякът е растение - регенерат. Да не се бърка с ренегат, моля. Люлякът е една хидра, една морска звезда, един черен дроб на пред- и задблоковите градинки. Това е растението - триглава ламя. Като отчупиш един клон, на негово място израстват три! И така - в геометрична прогресия. И изобщо да не вярвате на разните му там наръчници за градинарство, които обясняват, че трябва да се премахват прецъфтелите клонки, за да цъфтят по-добре другите - я кажете кой нормален човек ще почне да къса прецъфтели цветя, било то с перспективата да има по-хубави и кичести цветове след седмица? Какво е седмицата - миг далечен, недостижим, кой ти мисли за бъдещето, когато това чудодейно растение предлага дъхави, уханни клонки на една ръка и едно протягане на пръсти разстояние? Ся, малко може да се окаляш като влезеш в градинката, ама красотата иска жертви и трай, бабо, за хубост е казал народът. Пък и после нали си изтриваш подметките на алеята за разходка на бебета в колички и си заминаваш, колко му е?
Другото, на което не трябва да се вярва и което така заблуждаващо пишат в големите книги, е че, моля ви се, не трябвало да се чупи - причинявало големи рани, забелвала се кората му и се изсушавал храста, трябвало да се реже с остро ножче. Абсурд! Това е пропаганда и дезинформация, това изобщо няма как да бъде доказано, да не би като си отчупиш разцъфналo клонче от череша, примерно, да се връщаш после да провериш какво се случило с дървото? Тогава от къде може да ги знаят тия неща? Манипулатори ниедни...

Мен ме светна една дама, докато си разхождах кучето зад блока. Аз, трябва да кажа, обичам много люляк. На 6 май обикновено люляците цъфтят, та се късат, и направо ми пълнят душата. Та зад блоковете има три люлякови храста, наблюдавам ги от известно време как се канят да цъфтят и понеже, както казах, не бях се образовала, не късам - викам си, защо, като така си ги гледам всеки ден по три пъти, докато разхождам кучето и им се радвам и изобщо и другите хора им се радват, майки с колички, преминаващи работещи наблизо, кой ли не. То това зеленичко пространство е едно от малкото в района и има стълпотворение на моменти. Та, разхождам си аз кучето и я гледам как тя чупи от единия храст, като обра всичко, до което успя да се докопа, си тръгна. За момент се изкуших да пусна кучето към нея, ама айде, от мен да мине, поне останалите клонки са на високо, освен ако не мине някой баскетболист, може да оцелеят и да им се порадваме още малко. Но тя се премести на другия храст. Аз съм кротък и хрисим човек, по принцип, но тоя път не издържах. Отивам и я питам:
- Вие в този блок ли живеете? - така любезно подхващам, един вид, запознаваме се. То и аз не живея в този блок, живея в съседния, ние там люляци нямаме, само една слива и една поляна, в която един съсед си паркира колата, той е по-хитър от другите балами, дето се чудят как да си намерят място за паркиране пред блока, и по алеите минава отзад, прегазва малко градинки и се паркира в нашата.
- Ми не - казва тя.
- Ами недейте да късате тогава тоя люляк, нищо няма да остане от него, ако всеки така като вас мине.
- Ми то аз и пред нас си късам.
- Ама ако минат трима като вас и няма да остане цвят.
- Съмнявам се. (Тук аз побеснявам, но следва продължение на репликата, иде мигът на инсайт, на просветление, на божествено озарение за мен от нейните слова.)  Аз всеки ден си късам пред нас.
!!!

                                Люляк-регенерат ---->

Аз още не бях осъзнала важността на мига и на информацията, която тази жена-ангел, спуснат специално от небето сякаш, да ми дари знание, ми поднесе, и се развиках. Тя не спори дълго с мен, предполагам, за това заслуга имаше кучето ми (нищо не й направи, само седеше до мен, все едно бях с мъж, те така мълчат при скандали).
И аз сега, озарена, само за едно нещо се тревожа, някаква еретична мисъл се промъква в съзнанието ми - той като така регенерира тоя люляк, тя що не продължава да си къса пред тях, а се е преместила на храстите на съседния блок? Да не си помислите, че си пъхам носа, дето не трябва, нали не е нашата градинка, аз просто така, от любов към знанието.

<--Кокиче - телепортатор

И друго, да знаете, кокичетата не го могат това с регенезиса. На втория ден след набождането си - таман се бяха приготвили да се разтворят, всички кокичета от градинката изчезнаха. Което, според мен, е явно доказателство, че са овладели телепортацията. Не виждам какво друго може да е.

Брей, това природата била пълна с такива чудеса!

Мрън

Вчера за втори път за две седмици си счупих тока на обувка. Не капачката, а целият ток - както си вървиш, той си остава нейде по неравностите. Добре, че този път бях близо до нас и докуцуках някак си. Дали е защото преди това намерих четирилистна детелина?

Болна съм и не това е най-лошото, а че ми текат едни сълзи... Заредила съм се с визин, иначе ще заприличам на червеноокото чудовище. Сега разбирам как се чувстват хората със сенна хрема. Много е гадно :(

Отивам да си купя нещо сладко и да си направя следобедно кафе, след хубава разходка в ужасно горещото, изумително, стряскащо горещо време навън. Витоша не се вижда от мараня, а аз живея съвсем близо до Бизнес парка, т.е. в полите на планината, тъй че положението е сериозно. Да не говорим, че посивялото небе с оттенък на синьо, като това не са облаци, а просто цветът на небето, и ураганният вятър ми говорят, че времето ще продължи да се лашка в крайности...

Errata

Като се абстрахираме от абстрактните тълкувания на грешно и правилно по отношение на избор в живота ни, морал и прочее, и прочие ;) остават някои неща, които недвузначно се дефинират като "грешка". Нарушение на правила, в случая - писани. Закони. Нямам представа с какъв статус се ползват правилата за правоговор и правопис, но за мен те имат почти свещен. Не, че не греша - най-често от недоглеждане, понякога и от незнание, но вече знам как се пише чамсакъз, какво знаете вие... Да, изглежда лесно, но ако ти се падне в изпита по "Езикова култура", след като си изчел нам-колко-си правописни правила за слято и полуслято писане и най-вече - хал хабер си нямаш за значението на двете съставни думи (имах някои бегли догадки), не е толкова лесно. Но ако оставим настрана чамсакъза и блоксхемата (да, слято се пише, ако някой като мен си е мислел, че се мушва едно тире или повярва на спелчека в Блогър, който твърди, че се пише "блок схема" и в чийто речник не се съдържа думата "нищото"), които, както и да ги погледнеш, не са от най-основните за ежедневието ни думи, то ще останат завиден брой точки, по които може да се греши и народът не се спира, греши с пълна сила, че много от грешките вземат, та се полу-узаконяват някак си...
Забелязва се следното стратифициране на грешките в нашето съвремие (кратък опит за сравнителен анализ, мерси):
а/ направени поради чисто и просто незнание;
б/ направени поради горното, гарнирано със залитане по образци от чужди езици, най-вече - английски.
Какво имам предвид (прокашляне, наместване на очилата с рогови рамки и дебели стъкла като от перископа на руска подводница).
Подтип а/. Нещата се обобщават от следното изречение:

Врата я заболя и той и донесе мехлем от купа провизий.

Не става много ясно тя защо има врата, която да я боли, и той къде ходи да се рови в куп с нещо, звучащо като непознати мекотели от топлите морета. Нито пък що ще това "и" насред нищото.

Подтип б/. Този Август има пет Недели.

Браво на момъка Август, който се сдобил с пет девойки на име Неделя. Защото главните букви на български в случая говорят, че това са имена. Не знам какво толкова харесва на хората да копират английския начин на изписване на дните на седмицата и месеците с главна буква. Имам новина за тези, които правят така - не е правилно. И да, главната буква не е незначителен факт.

И накрая - достатъчно е само да пуснете телевизия ММ и да изчакате да се появи български клип - "Да Те Жадувам" изглежда супер яко, а? И докато английската правописна норма задължава пишещите на английски да изписват в заглавията повечето думи с главна буква, то българската няма нищо общо с това. Ама хич.

П.П. Ще споделя едно простичко и апокрифно правило, което сигурно би ужасило някой езиковед, но ако думата може да се замени с "той", то тогава й се полага пълен член. Ако се заменя с "него" - кратък. Емпирично е доказано, че действа ;)

Тя и той

Не знам как се присетих за албума "Tyranny of Souls" на един певец, наричан галено от мен Брюс. Албумът ужасно ми харесва, но не си го бях пускала от има-няма три годинки. Няма как, свързвам Дикинсън и Мейдън с едно същество от мъжки пол, което ми отрови живота (разбира се, ще призная, че съм имала и дивиденти от познанството ни, боже, как хубаво и проливно вали навън...) и всъщност ме запозна с творчеството на гореизброените. За да подкрепя теорията за EICTE - ден, след като ми се дослуша албумът, се разминах с въпросното същество на входа на един мол и това до някъде катализира написването на този постинг.

Просто не става така.

Не върви някак след всичко, което се е случило - а то няма нужда да се описва, случвало се е милиони пъти в най-различни варианти и е втръснало на всички, та дори може би и на участвалите в него - да установиш едно, условно да го наречем, примирие във войната на чувства. Хубаво, равно, спокойно време, с всичките му малки изтъквания, атаки, парирания, редки изблици великодушие и дълги периоди безразличие. И тъкмо, когато отсрещната страна е решила, че нещата са стабилизирани, да направиш някоя простотия, от тези, които в твоите очи може би са най-правилното нещо на света, но отстрани изглеждат като пристъп на циклофрения. Меко казано.

Както не върви да твърдиш, че си умел манипулатор, а после - че си разбрал истинската същност на някой (с когото си делил - до колкото си допуснал - живота си) от 2-3 часа на кафе с бегъл негов познат.

Може би върви да даваш обещание и да не го изпълниш. Но не върви да дадеш същото обещание втори път и да не го изпълниш. А после - и трети. Особено след като никой не ти вярва.

И не върви да правиш нещо, за което предишния път си се извинявал. Логично е то да прелее чашата.

И така нататък, и така нататък...

Но това - как да е.



И после се срещаме на луксозната летяща врата на мол-а. Ти носиш тъмни очила, както винаги, ти носиш тъмни очила дори когато няма слънце, този тип поведение, което аз никак не обичам. Аз много добре знам къде са очите ти и дори без да се замислям, по инстинкт, те поглеждам в тях, знам, че те гледам в тях, въпреки черните очила. И разбира се, че отмествам поглед, вече не заслужаваш да те забелязвам. А ти ми кимваш. Като на бегъл познат, като на случайна среща. Ха-ха. Ето това вече съвсем не върви.



 

99 франка

И като казах "кой ги прави тия реклами", та се сетих.
Препоръчвам филма "99 франка" по книгата на Фредерик Бегбеде, излязла у нас, ако не се лъжа, със заглавието "9.99". Филмът скоро ще е по кината, ако някой се престраши да даде шанс на големия екран за сметка на мрежата.
Не съм чела (още) книгата, но филмът е много добър - един поглед отвътре към рекламната индустрия, със страшно много хумор и ирония, много добри режисьорски решения и чудесна актьорска игра, сценарият, очевидно, е силен, а във филма се мярка и самият Бегбеде. Изненадва, иронизира и е свеж. Не върви да тръгна да разказвам историята от началото и да спра на най-интересното. Особено ако някой вече е чел книгата, която, ако не се лъжа, води до уволнението на Бегбеде от фирмата, за която работи, той, като гледам, никак не се е стреснал от това и добри пари трябва да си заработва от последвалите романи, че и този филм. На мен много ми хареса закачката с "Данон" (производител на кисело мляко "Мадон" във филма), епизода, оформен като анимация, неосъществената рекламна идея за сметка на клишето, финалът и какво ли още не...

Шунка

Гледам случайно една реклама на някаква шунка и си мисля. Едно, че още докато я режат на рекламата, ми изглежда като шунковия колбас, който веднъж се излъгах да купя и имаше такъв отвратителен вкус на нишесте, че още потръпвам от отвращение, когато се сетя. Но второ, не е ли много рисковано да се прави реклама, включваща: поп, похапващ си шунка, отвън на прозорчето почуква лукаво един човечец: "Блажиш ли, попе", на което духовното лице гневно отвръща, че тая шунка не е блажна, защото... Е, аз не мога да се върдържа да си помисля "защото в нея няма никакво месо". Разбира се, рекламата твърди точно обратно - че била "само от най-чисто месце". Но на мен ми остава в главата точно обратното. 
Кой ги мисли тия реклами...

Боянската църква

Скучно ми е. Това е много тежко заявление от моя страна. Защото: а/ На мен винаги ми е интересно, б/ отвратително клише за начало на текст, в/ скучно ми е само, когато имам нещо да работя и не ми се работи. Обикалям наоколо на пръсти в неистов стремеж да си намеря нещо за четене и само пуфтя безгласно. В момента влизам в ролята на чукчата, който бил писател -  като няма какво да чета... Днес, а по-точно вчера, отидох да видя Боянската църква. Каня й се отдавна, а и нали съм въоръжена с книжка - еднолевка "100 туристически обекта", прелитам навред из родината в лов на заветни печати. Добро начало за маршова песен. Както и да е. Навън вали, спокойно, без да бърза за никъде, с ясното съзнание, че така и така обявената от метеоролозите норма от 15 литра на кв. м. ще си я изпълни даже хич без да си дава зор. Бавно, славно, напоително, студено. Прониква между паветата и плочките и образува водни въглавнички, които само чакат нищо неподозиращите обувки - половинки да стъпят отгоре, за да кажат "пльок!" и ехидно да докопат де що има чорапче сухо останало. И в това време на неделност, когато всеки порадъчен гражданин би трябвало да си седи у дома в кухнята, в скута си с котката, до прозореца с муселинов перденца, да пие билков чай с ягодово сладко и да похапва палачинки, може и без пудра захар, в това време, когато белите дракони се свиват на кравай под бучките захар в захарницата, когато челата на цветята натежават от капки и сливите са бухнали с рошави глави, подобно прическата на онзи Сънчо от детството ми, който идваше в осем без десет, в който всичко е умито празнично - неделно, и пак така - притихнало, аз се озовах там горе на баиря. Това е защото последните няколко дни придружавах една група директори на френски театри, дошли за малко културен обмен в София и понеже тези дни ми бяха като в друг свят, толкова е приятно да си имаш работа с интелигентни и весели хора накуп, та реших да им посветя и неделната сутрин, въпреки че задълженията ми към тях бяха приключили. Оказва се, когато реша да показвам китната ни столица на чужденци, че най-интересното и комай единственото, което може да се види в нея, са църкви от всякакъв вид, малко музеи, за който го влече, минимален брой интересни като архитектира сгради, даже бих казала - под санитарния минимум като брой, и войничетата пред президентството, това не знам защо всеки го захласва. И това е.
След разхищаващо многословие не по същество, лаконично по темата:
Боянската църква ми хареса наистина много. Прочетох, че дълги години си е била запусната и никой не й е обръщал внимание. А е просто уникално съкровище. Да те хване яд, че и срам, и после пак - яд. Ако някой не е ходил, препоръчвам я. 
Мога да помърморя относно уредбата й на административно ниво, но здраве да е.

Вечният студент

Някога имах много интересна представа за студентството, породена от книги за студенти в Германия, дето се влачат в Алма Матер половин живот и са си много добре и обикновено се забъркват в разни неща, които карат други хора да напишат романи за тях и това се развива преди няколко века, нещо такова.
После имах двойна представа за въпросното - едната страна изпитана на собствен гръб, чужбинска, ксенофобска, уредена и логична, другата някаква мечтана, приела образа на покритите с патина зелени кубета на Ректората и романтична. Въздишах си аз, колчем се прибирах в България и минавах край Софийския - "ех...".
И нали всеки иска това, което няма, аз пък реших да направя нещо по въпроса и се бухнах право в лоното на въпросното СУ и даже направо в неговото БФ, което не е българска филология, а биологически факултет. Тук третата представа за студентството придоби реални очертания и размери, очарованието на Софийския спадна с няколко пункта, постепенно се вървеше към твърдото ми убеждение завърша ли, повече да не стъпя в БФ, но Ректората все още криеше очарование с тия кубета, които обаче все повече биваха покрити с меден оксид, вместо с патина.
В началото на текущата учебна година, след като до сега влизането ми в Ректората се бе ограничавало най-вече до дипломирането ми, когато се шматках с една от чисто новите (тогава) тоги, влязох там отново, за да си подам едни документи, после да платя едни пари, после да се запиша.
Тая представа за студентството вече не е представа, а осезаема реалност. Можело да бъде по-зле и от БФ (логично, нали БФ е част от СУ, на когото Ректората се явява нещо като родилни ясли, ама да се бях сетила, когато трябваше да мисля). Намираме се в учреждение с кодово име ФКНФ. Хм. Всеки да си го тълкува според настроенито. Тия кубета вече са само покрити с меден оксид, а аз ако доживея, ще направя една карта-пътеводител на вътрешностите на звяра Ректор-Ат, със специални обяснения под линия. И все пак ми е повече забавно, отколкото възмутено, може би заради достопочтената ми възраст, научила ме (чат-пат) да приемам по-леко нещата. Които, в по-голямата си част, са трагични.
Това нали си е моят блог? Я за секунда: "Абе как е възможноооооооо изобщооооо да стават такива неща, как съществува тоя университет, как съществува се сещам, ама все пак сме 2008-а година! Ужас, ужас, ужас!"
Кратък изблик, не обръщайте внимание.
След 10 взети изпита от първия семестър , низ абсурди и шепа полезни неща, се оказва и че ще получавам стипендия (леле каква съм съвестна ученичка), а и за обмен по програмата Еразъм се класирах и ако не се разколебая, ще ида догодина в Бордо. След бургундското в Дижон преди 10 години е време да сменим виното :) Да не си помисли някой обаче, че по тези въпроси някой се бе засили да дава яснота, да публикува информация и прочее? Случайно разглеждам сайта на ВТУ - добре де, как може да е в пъти по-информативен и приветлив от този на СУ??

И какво исках да кажа всъщност - каквото и да правя, както и да го въртя, този студентския дух, който си го представях, леко академичен, леко бунтарски, така и не го заварих, където и да обикалях. Все ме изпреварва с едни гърди и изфирясва яко дим.