Деца играят вън

Говорихме с един приятел (ще се осмеля да използвам точно тази дума) за децата или по-скоро - подрастващите, младежите, юношите - този вид същества. Малко ме стресна с твърдението си, че "децата" на около 13-14-15 са същества, нямащи нищо общо с - например - нас, на тази или която и да е възраст. Склонна съм, от една страна, да му вярвам. Моят досег с деца е в специфична среда - в училище, например. Или с малко по-големи младежи. Той твърди, че е в близък досег с тях, от което може да си прави изводи, а и че ни липсват такива обединяващи звена като соц средата, която свързва нас и родителите ни, например. Така че след първоначалното отхвърляне (аз съм привърженичка, по принцип, на мнението, че всяко поколение силно си вярва и е наистина убедено, че идващото след него е просто краят на човешката раса ), реших, че може да е прав.
Но не мисля, че е толкова невъзможно да се намери общ език. Нали съм си оптимистка.

Думата ми е за друго. Още по-малките.
Някой беше зарязал пред блока седем кутрета. Пред нашите блокове, за ен-ти път да съобщя, има приятно зелено пространство с разчупен ландшафт. Като казвам разчупен, го имам предвид буквално - над рекичката някога е имало две мостчета, после едното се е срутило, на никой не му е дошла идеята да го възстанови и сега мястото, където пътеката се е отклонявала да се спусне натам, както и стълбите, са позапустели и са като мъъъчнико паркче. Под мъничко разбираш три дървета, осем стъпала и един шипков храст, но пък илюзията е достатъчно силна. Сгушено в падинката, зад един изкуствен плет... Казвах вече, че всичко е в нас, това местенце се явява просто ключето с надпис "тиха гора".

Децата - в обсег от, да кажем, 5-6 до десетина годишни, разбира се, се заеха с кутретата. Мъкнат храна, онзи ден взеха и от мен - сипах им от тази на Дара и им дадох пари да им купят консерви. "Построиха" си къщичка - от картони, кашони и прочее амбалаж, тъкмо зад плета, там настаниха и "домочадието" - кученцата. Вързаха някакви въжета, на които се люлеят. Онзи ден катереха абсолютно гладкото стъбло на едната круша и урожаят беше задоволителен. (Добри хора някога са садили ябълки, джанки и круши пред тези блокове, наред с други нискорастящи зеленини).

Всички тези дейности сме ги правили и ние някога, но на далеч по-удобни и естествени места. Не пред блокове, а поне в някой приличен двор. А тези силно градски деца, които даже няма от къде да са се сдобили външно с тези идеи (не показват "нашите" детски филми и анимации вече по телевизията, а да са чели книги - дори аз не съм такъв оптимист), действат по същия начин. Хм. Много се радвам, че импулсът, движил нас и поколенията преди нас, е невредим и налице. Оттам нататък ще видим какво ще става. Ние с Дара от време на време прекосяваме неспокойните им редици и се опитваме да внесем нишките на своето виждане за живота. Не се знае, може да се превърнем в нишка, невидима на пръв поглед, която да бъде отключена някой ден с някое ключе...

Безумства и безсилие

Както бях писала преди време, Младост 4, като по-нов от останалите Младост-и, е най-застроеният и с най-малко, да не кажа направо - липсващи - зелени пространства. По една мижава градинка пред блоковете, колкото да е не без хич, и единственото по-големично зелено петно са бреговете на реката, която минава пред блока. На шега си мислех, че някой ден някой лакомчо ще реши да я отбие или засипе, за да оползотвори това разхищение на свободна незастроена площ. А днес изобщо не на шега се канят да строят в единия край на това зеленичкото и аз сега и се чудя как е възможно да има такива невероятни идиоти. Строежът, разбира се, ще наруши два закона (или две разпоредби, не се задълбочих, кипях от яд) и ще се изтъпани точно до единствената що-годе оцеляла детска площадка, на ъгъла на кръстовище, като мястото там е толкова голямо, че не виждам как между улицата и сградата и респективно, детската площадка (наскоро обновена от Общината, значи знаят за съществуването й) и сградата ще има повече от метър-два.
Разбира се, отърчах в метъл кръчмата да се подпиша в подписката и дано стане нещо, защото... защото... не знам. Там е работата, че нищо друго не мога да направя. Какво да направя? Подаваш жалби и се надяваш все още да има някакъв работещ механизъм за защита на гражданите и на законите... смях в залата, да си защитаваме законите....

Бясна съм!

Лени Кравиц

Концертът на Лени Кравиц, съвсем отговорно и с ръка на сърце мога да заявя, бе нещо страхотно. Като изключим, че мен емоцията не ме достигна, по разбираеми причини, обективно погледнато това бе близък до съвършенството концерт. Идеален звук (поне така го чувах от трибуните), доста точно спазване на обявените часове, страхотни музиканти и всеотдайна публика. До толкова, че Лени Кравиц едва ли не не вярваше на очите си. Още от самото начало той изглеждаше искрено удивен от реакциите на публиката, а към края, след като бе паднал на колене, бе търсил думи, за да изрази чувствата си, и бе слязъл два пъти сред хората, заяви, че любовта и енергията, получил днес, ще го подкрепят в идните години, както и че българската публика е най-невероятната от всички, които е виждал. Наистина изглеждаше силно развълнуван и трогнат. Каза и нещо, което ме накара да се замисля - "ако впрегнете цялата любов и енергия, която изпращате към мен тук, сега, ще започнете да променяте вашия свят и света изобщо". Мда.

Останалото с няколко думи - страхотно осветление и, пак повтарям, звук. Леко некадърни оператори. Страшно артистичен и пластичен Лени. Глас в чудесна форма. Енергия в излишък. Бенд от железни музиканти. (Отбелязвам си на ум колко дълъг път съм изминала - аз, която ненавиждах китарните сола и медните духови инструменти, вече разбирам китарата и се трогвам от тромпета. Браво на мен, потупване по рамото. Напук на онези, които, от висотата на вродения си афинитет към тези инструменти, ме гледаха внизходително и с твърдото убеждение, че от мен нищо не става в тая област.) Чудесни сола. Над два часа сет. Лени на барабаните в последното парче - гейзер от енергия. Ммм... концерт, който спокойно може да се нареди в моят топ 10, примерно.

Чудя се, ако той дойде скоро пак, дали публиката ще е също толкова многобройна? Отдавна ме гложди един такъв въпрос по отношение на известен тип концерти в България...

Lanny Kravitz, 27.07.2008, София, стадион "Академик"

01. Bring It On
02. Always On The Run
03. Dig In
04. Fields Of Joy
05. It Ain't Over Till It's Over
06. Dancin' Till Down / Another Brick In The Wall - part (Pink Floyd cover) / Billie Jean - part (Michael Jackson cover)
07. Be
08. Stillness Of Heart
09. I'll Be Waiting
**Band Introduction
10. Where Are We Runnin'
11. American Woman
12. Fly Away
13. Let Love Rule
Бис:
14. Are You Gonna Go My Way /Love Revolution - part (Kravitz On Drums)

Аз дали мога да се замъкна някъде и да си дръпна самостоятелно един бой? В смисъл, да си шибна два шамара, да се освестя? Малко ме съмнява, а и никога не ми е допадал Барон Мюнхаузен (а всъщност знам ли, може би просто не съм го чела в подходяща възраст и е време да го прочета пак).
Тъкмо реших, че съм се оправила, и се оказва, че съм се вкиснала като две каци кисело зеле и една саламура. Не помня да съм имала такъв момент, в който лично и отговорно да не се самопонасям. И нали съм една таквъз чюфствителна, се връзвам на хорските простотии, въпреки че много добре знам, че не бива. Мисля, че ако чуя "Зимна къща" още един път, ще е някъде към шейсет и седмият. Ще ми се да ми беше тук пианото, някак щеше да помогне. Определено не се получава същия разтоварващ ефект, както със свиренето на музикален инструмет, ако седиш и пишеш до несвят. Сиреч - и да си напиша двете статии, въпросите за едното интервю, двата превода - пак няма да има ефект. Не, че постовете в блога имат, обаче това е...

...и тук се чу един ужасен звук откъм прозореца. Живея на деветия етаж, навън бе валяло, а котката обича да седи на перваза. Обичаше - беше оцеляла от падането, но след половин час ми издъхна в ръцете.

Празните моменти, когато всичко ти изглежда безсмислено.
празно
празно
празно

Ми... Миталика....

Металика, бе, к'во да ги правиш...
Нямам представа защо имаше хора, на които концертът не им хареса много. Разбира се, става дума за лични възприятия, затова от сега заявявам, че лично на мен ужасно много ми хареса.

Ще вали, ще вали - прогнозата е сигурна, айде купувай дъждобрани - ходила съм на задоволителен брой концерти, а до сега не ми се е налагало ни веднъж да прибягвам до това приятно изобретение. Този път обаче се запасихме с няколко, и то от истинските - проблемът с тях е, че само като я погледна тая материя и тоз' зелен цвят, и се сещам за времето, когато работех на гроздобер в Бургундия и валеше дъжд, и трябваше да нахлузим гумени панталони, ботуши и якета, които си бяха точно такива дъждобрани, много е гадно. Някъде имам снимка, трябва да я изровя... Както и да е.

Опитвайки се да се добера до входа, посочен на билета, забелязвам, че небето се изчиства, даже ми става горещо. Какво бях писала за лошото време? Само да не е на концерт...
Изненадана съм от пропускателния режим и охраната. Разбира се, знам, че Болкан Ент... не са много отдавна в бизнеса с големи концерти, ама все пак режимът си беше доста рехав (е, сега, и ние не сме вчерашни и пъхаме капачките от бутилките в джоба предварително, но не за това ми беше думата). С билети за терен, заради които бях оревала орталъка (предпочитам да съм на трибуните, но късно се усетих да си купя - по-скоро късно се усетих, че гениалната фирма Вирджиния Рекърдс, поела ПР кампанията на концерта, е безумно нелогично предприятие), си се настанихме на седалките като стой, та гледай. Не, че е лошо, ама не трябва да е така.
Освен това - да ви се е случвало друг път концерт да започне ПРЕДИ обявеното начало? 7 часа ли? Кой ще ти чака - Sword забиха още в 18:30. Нямаше как да разбера изпуснала ли съм, или не, защото влязох на стадиона в края на сета им. Мисля, че шефът на Болкан се презастрахова да не би да плаща на Софийска община, ако закъснее концертът...

Down, искам да подчертая, не случайно не бяха обявени като "подгряващи", а като специални гости. Доста хора бяха на този концерт и заради тях, а и групата си е достатъчно значима и известна. Малко се подмотваха между парчетата, но забиха достатъчно здраво, а и си ги биваше в приказките. Настроение, такива неща.

Покрай все по-затвърждаващите ми се подозрения, че ще има повече хора, отколкото на Депеш Мод, започна да се смрачава. Пускаха разни песни за запълване на времето, но толкова безсрамно тихо... Започнах да се притеснявам, че и Металика няма да са с много силен звук (а и предварително бях подочула, че звукът на концерта ще е български. Нищо лично, ама все пак...) и очаквах да чуя звуците на божествения Енио Мориконе. Към 21 ч. започна "The Ecstasy of Gold" и не можех да не мисля колко добре звучи тази музика в такова пространство, пред толкова хора... Величествено.
Тъй.
Няма да описвам песен по песен двучасовия гиг на Металика. Момчетата бяха железни отвсякъде - страшен глас на Джеймс Хетфилд, Ларс Улрих извади душата на барабаните, Кърк Хамет е неотразим, Трухильо си свири идеално. Светлинното шоу беше нечовешко - писнало ми е да повтарям тази фраза, но е самата истина - железен професионализъм. Видеостената в началото даде фира, явно проблеми с тока, но я оправиха. Неприятен за мен момент бе фактът, че явно звукът идваше до нас със закъснение, защото се разминаваше с това, което виждах на стената. А, първо, не бях толкова далеч от колони, и, второ, на никой друг концерт не ми се е случвало. Много кофти...

Това, че съм на седалките, не ми попречи да съм на крака през цялото време и да се дивея като луда. Металика слушам от ужасно много време. Помня, че в гимназията бях страшно неориентирана по отношение на музиката, бях се потопила в книгите. Майка ми слушаше обаче "Nothing Else Matters" и дори си беше купила небезизвестната касетка "Metal Ballads vol. 2", та позаслушвайки се в това, прослушах и не-баладичните песни на групата. Пак майка ми купи Черния албум и нямаше връщане след този момент. После първото ми гадже - най-изумителния кретен, с който съм ходила, така да ме е яд на самата мен - в началото, когато тръгнахме, си беше съвсем нормален и дискографията на Металика ни беше като настолна книга. После той почна да слуша чалга, но това е друга тема. Та, за какво ми е думата - този концерт, освен изпипаната сценична и музикална страна, освен големите дози качествена комуникация с публиката, носеше и някакъв друг елемент - емоционалния заряд. Атмосферата на стадиона пращеше от емоцията, можеше да си извадиш ножче и да си режеш парчета, да си ги носиш у вас за после. Да гребеш с шепи, да се къпеш в емоция. Стотици блещукащи екранчета на мобилни телефони по всяко време наоколо, прилив от вдигнати ръце, съсредоточената енергия на хиляди души в една точка... беше потресаващо. Защо искам да съм на трибуните - понякога просто искам да усетя емоцията на концерта по друг начин, не "отвътре", както когато съм в тълпата, а "отвън" (условно казано) - гледката на всичките тези хора е способна да ме разплаче от вълнение.

И какво, чух Enter Sandman, Seek And Destroy, One. Nothing Else. Ръсна малко дъждец към края, колкото да поразхлади... Металика ми се сториха радушни и приятни луди хора. Как да не ми хареса този концерт?

Metallica, 25.07.2008, Стадион "Васил Левски", София

01. Intro - The Ecstasy Of Gold
02. Creeping Death
03. Fuel
04. Ride The Lightning
05. For Whom The Bell Tolls
06. Welcome Home (Sanitarium)
07. Leper Messiah
08. ...And Justice For All
09. Wherever I May Roam
10. Fade To Black
11. Master Of Puppets
12. Motorbreath
13. Kirk solo
14. Nothing Else Matters
15. Sad But True
16. One
17. Enter Sandman
Бис:
18. Last Caress
19. Stone Cold Crazy
20. Seek And Destroy

Когато плачеш, запалвай си цигара...

...и знай - димът ще скрие твоите сълзи.

Това е нещо като откъс от стара градска песен. Внимателният разбор на произведението показва, че от изключителна важност се оказва сълзите да се скрият.
Ще речеш, че откривам топлата вода.

Въпреки натрупания ми опит, има болки, които не съм изпитвала, мъки, които не са ме разкъсвали, отчаяния, които не са ме милвали с хладните си пръсти. Затова и не мога да се преструвам, че разбирам какво точно изпитва човек със съответната болка, мъка или отчаяние. (Мога да се опитам, разбира се.) В един момент всичко прелива и въпреки дълго градените стени и прегради, човек се разплаква.
Когато някой плаче, за мен той е просто едно дете. Махнете годините, характера, щедрите хоризонти на душата, злобните стеснения на калкираните вени, дребните различия между половете, самочувствието, гордостта... Те нямат никакво отношение към сълзата.

Усмивката, със свойта нишка лека - твърдеше Лъчезар Станчев - привързва тя човека към човека. Сълзата... и тя привързва човека към човека. Някой се разплаква. И през цялата му същност, трупана грижовно и/ или случайно с годините, прозира крехкото телце на детето. Те затова мъжете така внимават да не плачат - не обичат да излагат на показ това пърхащо в тях създание. Но и затова, като заплачат, то още по-силно засиява в мрака. А детето си е дете. Какво правиш, когато - паднало и ожулило коляно, или наскърбено от някоя огромна несправедливост - се облее в сълзи? Утешаваш го. Прегръщаш го. Уверяваш го, че всичко ще е наред. Вземаш парчетата от счупения му свят и ги подреждаш по местата, залепваш ги и той е като нов.
От много чупене обаче това става все по-трудно.
Е какво, накрая да ги оставим да се търкалят в прахта ли?
Имам приятелка, която признава, че види ли някой да плаче, изпитва неистовото желание да се махне от стаята. Защото просто не знае какво да направи.

Не сме си губили времето напразно. Изкопали сме дълбоки ровове и сме пуснали в тях крокодили. Насипали сме високи укрепления. Подострили сме стрели, заложили сме вълчи капани, натрошили сме стъкла по пътеката към хълцащото вътре в нас дете. И, разбира се, очакваме, че и другите са се екипирали подобаващо. Което може и да е така, може и да не е - знам само един начин да се разбере.
Знам и друго - като се порежа, ще ми мине. Възвишенията се изкачват. Рововете се преплуват (от което най-много намазват крокодилите...). Стрелите са малко по-неприятна работа, така е...
Но плачът на детето е онзи древен, вечен, изначален, автоматичен, вроден, инстинктивен, вселенски сигнал с едно единствено тълкуване - помощ! Утеши ме! Кажи ми, че всичко ще е наред! (Древната магия на думите, които, веднъж изречени, правят така, че наистина всичко да се оправи). Прегърни ме, за да се пренеса за миг отново в топлата пазва на първичното море, на майчината ласка, на извора жива вода, който да ме възкреси от този студен свят...

И този вик отеква в мен с незабавна сила. Да вървят по дяволите евентуалните капани, остриета и острозъби земноводни. Блъсни ръката ми в горчивия прилив на гнева си. Избягвай ме после, защото не знаеш как да тълкуваш легналата на рамото ти длан. Мрази ме, защото съм те прегърнала - уплашено сърце в мрака на стоварващите се "Защо???" - и съм докоснала твоята грижливо скривана слабост. Но пред възможността - почти 100% вероятност за миг поне да ти стане по-добре, да се отпуснеш и да се сгушиш, макар и в мислите си - ще поема риска.
Е, предпочитам да няма такива реакции, защото ми става криво, но се случват.
Не искам да е вярно това:

Последен купувач - след всички нас -
ще мине вятърът с торба мъглива.
Ще купи слънцето, което си отива.
Ще купи вик на влак и птичи глас.

Ще купи сребърните балеринки на дъжда.
Ще купи параходната сирена
и в джоба си ще сложи като смачкан вестник Сена
ведно със отраженията на града.

Тогава аз край пътя ще поседна,
за да продам сълзата си последна -
но той ще се отвърне настрана,
защото в здрача, който с мене скита,
дори и на Пазара на бълхите
сълзата няма никаква цена.

Димитър Василев, "Пазарът на бълхите" (вехтошарски пазар в Париж)

Хроника на птицата с пружина

Ний ни съ придавами лесну!
Или тъпо, но упорито, с други думи.
Един брой шоколад в близкото обозримо бъдеще - среднощна разходка със страшния ми ирландски сетер до магазинчето - и нещата придобиват някак по-приемливо измерение. Нека попишем за думите...

"Хроника на птицата с пружина" на Харуки Мураками е уникална книга.
И тук спирам и се опитвам да реша какво да пиша. Никак не е лесно да се каже нещо за нея.
До сега съм чела от него "Спутник, моя любов" и "На юг от границата, на запад от слънцето". Две тънки книжки, разказани сякаш между другото, за които, докато четеш, смяташ, че няма да оставят особено впечатление у теб, а после, като затвориш последната страница, и си като ударен с мокър парцал. В който е бил увит петкилограмов чук.

Тази книга обаче е обемиста, и то много. Не се чете много бързо - четох я почти седмица, а аз развивам добра скорост по принцип. Но в никакъв случай не се чете и трудно, нито пък липсва онзи импулс, който те кара да продължаваш, да пренебрегваш задължения и работа, за да дочетеш "още една страничка".
Би трябвало да е като цяло разказ за човешките отношения. По принцип, също и в този изгубващ себе си свят и - може би, тук не мога да съм сигурна - в тази променяща се Япония, между традицията и нахлуващия Запад. Но, както и в другите книги на Мураками, Япония не тежи, тя успява да се просмуче между думите, да се приплъзне между страниците, ако някой иска да я проследи, да я опита на вкус, да почука с нокът и да чуе как звънти. Голямото, основното, важното, е човекът.

Мураками разказва от първо лице. Методично и спокойно. Гладко. Прилича ми на нож, който потъва в масло - така като го гледаш, хладна, остра стомана. Протегнеш ли пръст да пипнеш - и дръпваш рязко ръка, острието е нажежено и прогаря.

Японска корица

Тору Окада е симпатичен, наскоро напуснал работата си и не знаещ какво точно иска да работи. Жена му е умна, красива и се обичат. И тя го напуска. Малко преди това започват да стават някакви странни събития. И все повече се развихрят след напускането й.
Книгата е не за това дали я намира, а защо я намира. Лично на мен много ми хареса и как я намира. Преминаването през целия личен и чужд ад, настойчиво и упорито, защото чува гласа й, някъде отвъд нея самата, отвъд отрицанието й и нежеланието й да го вижда. Някак ми е хубаво да чета за всепобеждаващата любов в такива семпли дрешки, под които дори някой може да не я познае.

Има и вплетена история за окупацията от японците на част от Китай и създаването на Манджоу-Го. Смятам да седна да прочета по въпроса, защото нищичко не бях дори и чувала за това.

Имаме ярки картини, които на моменти са като платна на Гоген.

Има малко мистика и малко хорър.
Няма как да не остане незабелязан кладенецът - тези, които са гледали "The Ring", нямат нужда от обяснения, за тези, които не са гледали, ще стане много дълго да обяснявам, но прочутият американски филм е римейк на японския оригинал. Нека не забравяме традицията на хорър филмите в японското кино. (Радвам се, че ме образоваха в тази област, но повече, ако зависи от мен, ни един хорър филм няма да изгледам! Беше необходимият санитарен минимум, който се оказва полезен.)

Мураками успява да опише - пестеливо, с малко думи - нещата така, че подушваш миризмите, чуваш звуците и виждаш цветовете. Великолепна книга на световен писател.

П.П. Разглеждах в интернет - на всякакви други езици корицата е многократно по-хубава, отколкото на български. Язък им за старанието да сложат частично ламинирана "картинка".

Освен това е хубаво да се знае, че има разлики между японските издания с твърди и меки корици, между японския оригинал и английския превод и т.н. Както и че в оригинала имената на героите са изписани с азбуката катакана, а не с канжи. Което няма как да се предаде при превода, а сигурно носи достатъчно много информация... В такива моменти лудешкото ми желание да знам около 73 езика започва упорито да пулсира в мен

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Не мога да повярвам, че лошото време може така да ми съсипе настроението. Това вече съвсем на нищо не прилича. Криво ми е.
Когато навън грее слънце и е топло, дори най-големите неприятности се понасят по-леко. Сега небето е завзето от всевъзможно облаци и само понякога с далечния край на хоризонта се проточва една тъничка синя линия. Аз все още съм затворена в тази София, която не мразя, но и не обичам. Искам да съм... там, където е сърцето ми. Тъй като за сега това "там" не е никой човек, то може да се стреми само обратно, към морския бряг.
А как ненавиждам подобни сълзливи проплакванияяяяя по тънката струна на посредственото проскърцване "мрън-мрън"!
Обаче...
Криво ми е. Дебна кратките нетрайни промушвания на слънчеви лъчи през гордо и невъзмутимо плаващите облаци - не като глътки въздух, а направо като наркомански дози.
Точно сега, разбира се, няма с кой да излезеш, няма кой да ми се обади и дори да ми се скара, че така съм се вкиснала, да ме изненада, няма слънце. Не е нужно да е Кралят Слънце. Просто човек.

Какъв е смисълът от всичките ми средства за комуникация - телефон, кю, скайп, мейл - след като ме гледат мълчаливо с по едно оцъклено око и само примигват безмълвно насреща ми?
Къде остана импулсивността и спонтанността? Ако за мен е нормално да прегърна или отделя много от времето и емоциите си на човек, когото едва познавам, ако има нужда; това хич не изглежда нормално или не минава през ума на никой, дори от близките ми хора, наоколо.
Всъщност наистина нямаше да има нищо по-хубаво от лошото време, ако можех да седна пред белия си лист и да попиша. Но за зла беда още се върти в глава ми червената риза на клена...

Ако в чая...

Не съм чела още "Война и мир". Някой ден ще я прочета, разбира се, дори само от "колекционерска" страст. Но си спомням ясно кога прочетох Ана Каренина, и по-скоро известно време след това. Затварях книгата и си мислех, че просто няма никакъв смисъл да хващам писалката (тогава нямах компютър) и да пиша. Няма смисъл, при положение, че някой друг е писал толкова гениално, така всепомитащо и толкова дълбоко се е спуснал до дъното на човешката душа. Просто обезмисля всякакви други напъни, които ще изглеждат нищожни редом с такова писане.
Е, разбира се, подобни настроения (често абсолютно правилни и логични в заключенията си) винаги отминават и човек пак се връща към хилавите си опити.
До мига, в който прочита нещо друго подобно. Сетих се вчера за този стих на Калин Донков, който започва така:
"Ако в чая въздъхнат горчиви треви"...
Толкова. Няма нужда от повече. Как го усещаш този свят, че тревите в чая въздъхват? ...въздъхват горчиви треви... Цял ден ми се върти в главата и почвата под моето световиждане се рони и разпилява от вятъра - къде си тръгнала ти, моме? Хайде, няма нужда...

Ключът е в теб

Да, бе. Друг път.
Никога не съм харесвала рекламата на Бекс - още първия път, когато я видях, нещо не ми допадна.
А всъщност в теб е цялата вселена. Целият свят. Заключен. А ключовете (в никакъв случай не само един) са отвън. Интересно е, че може да е всичко - дума, звук, аромат, потрепване на някое листо по определен начин в безметежен летен следобед... Отключват спомени и усещания, отпращат съзнанието по бойната пътека на мислите и разсъжденията, чувствата по криволичещата пътека на емоциите... Навън е пълно с ключове - като в онези картинки, където трябва да откриеш скритата рисунка - вглеждаш се и изведнъж навсякъде започват да изплуват ключета. В такива моменти се чудя не се ли превръщам в едно голямо заключение.

Radiohead & Sigur Rós

Да взема да напиша нещо за Rock Werchter ли, що ли... Че беше преди толкова много време, срамота.
Бях решила, че тази година ще гледам концерт на Рейдиохед и точех зъби за Берлин. Но докато се усетя, те билетите свършиха и се наложи да се огледам за други варианти. И се оказа, че - както винаги, потърси ли човек достатъчно добре - има един доста удобен (разбира се, с цената на малко компромис). Ставаше дума за фестивала Rock Werchter, който се провежда в Белгия - доста далеч само по себе си, но съвсем близо до град Льовен, където имам приятели и роднини. Тоест, преспиването се улесняваше. Освен това в същия ден, преди Рейдиохед, на сцената щяха да излязат и Sigur Rós - тъкмо удобен случай да ги чуя за пръв път. Отдавна имах това намерение и сега с един куршум - два заека.
Полетът ми за Брюксел, разбира се, беше отложен. Точно тогава намери да гръмне Челопечене. За щастие бях го насрочила два дни преди концерта, така че стигнах навреме. Благодарение на Мира, у която останах четири дни, си изкарах в Белгия чудесно. Ще трябва да напиша отделен пост за Льовен, защото си заслужава, както и за разходката ни до най-високия водопад в Белгия - тази равна като палачинка страна разполага с водопад, висок цели 15 метра!!!
Но сега за фестивала. Аз не съм ходила друг път по фестивали и бях малко шашната от мащабите на мероприятието. Хубавото бе, че е в цивилизована страна и имаше автобуси до там (безплатни) на всеки десетина минути, тъй като мястото на провеждане е край едно китно селце в дълбоката провинция. Имаше автобуси и след края на концертите - някъде след един часа, които успяха да извозят стотици хора за отрицателно време. Все си мислех какво ли щеше да е, ако бяхме в България...
Та отправихме се ние в съботния следобед към Верхтер, след като цял ден беше валяло и вече си представяхме как газим из кал до уши и подгизваме от дъжд. За наш страхотен късмет спря да вали, дори изгря слънце, но калта беше налице и то - много. На входа петима човека се занимават с всеки индивид. Според мен - живо разхищение на човешки ресурси. Един ти взима билета, друг ти нанизва гривничката, трети ти стяга металното копченце на нея с менгеме, а четвърти проверява дали добре е стегнато. Честно, щях да се разсмея с глас. После - огромни поля, мърчандайзи, колибки с храна и напитки (измислено хитро, както, предполагам, е на всеки подобен фест - не плащаш с пари, а с купончета, които предварително си купил, всичко е кратно на една цена, та да не се налага връщане на ресто и бавене). И насред калта - налягали хора, спят си спокойно по едни мръсни найлони и не им пука. Отвратително. Но хората са непукисти.
Sigur Rós излязоха по залез слънце и ми скриха шапката. Невероятно странна и интересна музика, а те самите на сцена - невероятно странни и интересни. Ще скицирам набързо обстановката - вокалист с одежди като принц от приказките, с перца по реверите и зад ушите, който свири на кирата с лък, барабанист с цветна шапка като корона, оркестър от облечени в бяло и с бомбета духачи и разни мадами на другите инструменти, над сцената висят светещи кълба, зад сцената залязващото слънце е обагрило фриволни облачета в розово и се носят едни песни на исландски... ум да ти зайде. Няма да се разпростирам много, просто беше разкошно.
И като свършиха тия юнаци ние с Мира се бяхме подготвили да хванем някоя и друга пробивна личност и да я следваме, та да се доберем по-близо до сцената. Вместо това се озовахме насред един мощен поток от много пробивни личности, които бяха решили да се доберат едва ли не до сцената... аз се уплаших доста, защото в ума ми изникват все разни кадри като от "Индиго", а вярно беше много трудно да дишаш, като те притискат като в преса. Но разгеле, доплувахме на гребена на вълната, доста близо до сцената, притиснати като сардини, а зад нас едни нахалници, но няма значение...
Сцената се подготвяше за Рейдиохед. Цялата бе обсипана със светлинни тръби, които по време на шоуто проблясваха като части от разрязан екран и правеха някаква истинска магия, докато под тях групата изглеждаше доста миниатюрна - наистина бяха мащабни. После в 23:30 се появиха и мойте хора и... стана тя каквато стана.
Много е тъпо, нали, точно ей сега да престана да разказвам :) Но това смятам да направя. Не мога да опиша колко беше хубаво, колко са добри тия - аз съм голяма късметлийка, два поредни концерта (Полис и този) слушам звук като от компактдиск), какво шоу беше и изобщо - няма. Плюя си на егото, дето се стреми и неописуемото да може да опише с думи, и давам само едно клипче, заради звука (заснето е с фотоапарат, все пак, та високите и басите нещо не мязат на нищо, а и докато ме мачкаха отвсякъде, та не е много стабилно) и за да се добие представа за сцената, няколко снимки и сетлист (жалко, че нямаше примерно Karma Police, гадовете я бяха свирили в Roskilde, но нейсе...).
Не смятам да ходя повече на фестивали, това не е за мен. Но на концерт на Рейдиохед ако мога пак да ида - съм първа там!

You And Whose Army



Radiohead at Rock Werchter Festival, Belguim Setlist

01. Weird Fishes/Arpeggi
02. The National Anthem
03. Lucky
04. All I Need
05. There There
06. Nude
07. Climbing Up The Walls
08. The Gloaming
09. 15 Step
10. Faust Arp
11. How to Dissapear Completely
12. Jigsaw Falling Into Place
13. Optimistic
14. Just
15. Reckoner
16. Idioteque
17. Bodysnatchers
Encore 1:
18. Videotape
19. You & Whose Army?
20. 2+2=5
21. Paranoid Android
22. Everything In It's Right Place

Странджа - пак, и пак, за съжаление

Тъкмо се бях засилила да пиша за Рейдиохед, но ми се приспа, а на мейла си съм получила следното, което бих искала да споделя, със съкращения:

"Това е спешен призив!

Подготвя се одобрението на нов Общ устройствен план на Община Царево, според който близо 2500 ха по крайбрежието в рамките на Община Царево ще бъдат застроени! Такова решение ще бъде прокарано тихомълком на 22 юли, вторник от 9.00 ч., когато в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) ще се състои заседание на Висшия експертен екологичен съвет (ВЕЕС)! След като не успяха да унищожат парка, сега искат да го обезсмислят!

От нас зависи да окажем граждански натиск и да го спрем! За да разберат, че следим действията им и няма да позволим гаври с нашата природа, ПП „Зелените" обявява протест пред МОСВ от 9:00 ч. във вторник, на 22 юли, ул. „Уилям Гладстон" 67, на площад Славейков, като ще уведоми за това общината. Протестът е отворен, както протестите за Странджа досега, и ще се проведе изцяло на граждански принцип."

[...]

Странджа е на всички ни!"

Ами така си е.

Министри

Мога да кажа: "Няма такъв концерт!"
Възхитена съм.
Въпреки че звукът в зала "Христо Ботев" по презумция е гаден. И че "Министри" сякаш излязох с по-метъл концепция и помазаха яката. Всичко беше разкошно. Дори това, че по едно време саморъчно си измайсторих тапи за уши, защото бях на косъм от травма. Звукът беше премазваща, помитаща вълна, която компресираше, нагнетяваше, мачкаше по пътя си и бумтеше по вътрешните органи на хората с недвусмисленото намерение, ако не й отворят, да си влезе.
Радвам се, че присъствах на концерт (един от малкото в България), когато всичко да започва в обявените часове. Не бях слушала "Alien Industry" и страшно приятно ме изненадаха. Много са добри, дори като се абстрахираме, че вокалът е чаровен, а по барабаниста ми изтекоха очите. Но след бърза справка установих, че е толкова малък, та е тотално извън областта на какъвто и да е мой интерес. Жалко. Момчетата забиха страшно яко, едно такова - да ти стане хубаво на душата. Не само, че свирят много, ама много добре, а и бяха напълно адекватен съпорт на "Министри" - още едно нещо, което рядко виждам на концерт. И като добавим и начина, по който почетоха починалия Църо, напълно ме спечелиха за надаващ ухо към творчеството им проекто-фен.
"Министри" се изсипаха на оградената с решетка сцена в десет вечерта и нямаше помотване. То не беше свирене, не беше дране, не беше размятване и беснеене по сцената, не беше чудо. Страхотни, просто страхотни музиканти, които успяха да ме накарат да се чувствам към края на концерта като обкована с метал, но отвътре. Песен след песен вграждаха, занитваха, забиваха пластини от тонове с дъх на кървяща, разрязана стомана... Кеф ти последния албум, кеф ти двата преди него, кеф ти "New World Order", кеф ти "Just One Fix"...
В залата беше безумно горещо и задушно, по едно време се почувствах като пребита - не е човешко да се правят концерти в такива условия, но като няма по-добри, ще си хленчим само и така...
В Словеса писах предимно аз, но не вървеше да пльокна две имена отдолу, та го минахме под псевдоним. Цък, за обща информация.
А сега малко тъмнички снимки:

Set the controls for the heart of the sun

Witness the man who raves at the wall
Making the shape of his questions to Heaven.
Whether the sun will fall in the evening
Will he remember the lesson of giving?
Set the controls for the heart of the sun.
The heart of the sun, the heart of the sun.

Искам още слънце, не ми стига лятото... Моята голяма любов е слънцето. Искам да познавам музикант, който да прави музиката си така, сякаш иска да опише слънцето. Но сигурно ще е в лудница. Искам да познавам художник, които рисува в картините си слънцето. Но ще бъде световноизвестен, като всички преди него, които са успели да вмъкнат светлината в платната си. Искам да познавам писател, който се опитва да оплете от думите мрежа, от която да струи слънцето. Може би някой ден ще успея да пиша така, че то да струи от думите ми. Обичам слънцето. Когато за пръв път чух песента от цитата, се разплаках.

София – Прага, Прага – Брюксел. И двата пъти, когато пия кафе по време на тези полети (слабо шварц кафе, гадно както във всички самолети), започва турбуленция. Височина – 11 хиляди метра, скорост – 750 км/ч, температура: - 51 градуса. Над поляни от бели къдрави облачета, под ослепителното, разкошно, щедро слънце – крепя картонената чашка (накъде отива светът, щом дори по време на редовните полети го няма онова късче измамен лукс на пластмасовите чашки за кафе и мокрите кърпички в самолетите), крепя чашката в шепи и се наслаждавам на топлото й докосване. На слабичкия аромат на кафето, който дооформя завършената в мислите ми картинка – пиенето на кафе не е само вкусът на кофеина за вкусовите луковици и енергийният прилив за клетките, а цялата палитра на кога, къде, как – времето, мястото, настроението, дреболиите, чрез които се опитвам да пренеса сегашното до застиналите в паметта ми минали моменти, полирани до състоянието на съвършенство, превърнали се в недостижим момент на нирвана, който никога не се е случвал всъщност, но е много удобен като притегателна точка, която създава желанието за движение напред. Когато правя кафе, когато пия кафе, никога не го правя набързо - защото ми се спи, за да го изпия, за да надмогна физиологията си. Важна е прегорялата чернота на пудрата в лъжицата, гъргоренето на балончетата в кипналата вода, проскърцването на случайно попадналите частици между зъбите, пълното разтваряне на искрящата захар в горещата паст на непрогледната вселена, променящото докосване на сметановия прах – всяка частица белота изтрива чернотата. Важна е чашата, в която наливам, джезвето, в което варя, магазина, от който съм купила кафето, човекът, който ми го е донесъл, страната, от която го е донесъл, дори историята на кафето като напитка в човешката история прозира в приготвянето на моето кафе. Важна е масата, на която го слагам, лъжичката, с която го поднасям, сладките с него, прозореца и гледката, когато го пия, зяпналото поле между Дружба и Младост, в което търся гларусовия крясък на ленивите летни следобеди в Бургас, соления вкус по устните, докато вятърът раздвижва краищата на покривката на топлата тераса и какво ли още не...
Обожавам да летя. Съвсем различната гледна точка над всичко. Възможността да шпионираш мащабно и отвисоко. Да си сам сред най-абсолютната пустиня на света, по-пустинна от ледената пустош на Севера, блеснала измамно кротко под зимното слънце. По-красива дори от суровата пустиня на самотните хилядници, всеобхватна и секваща дъха. Земята отдолу, събрала се в кутия за играчки. Самолетът, посегателството на човека над природните закони. Самолетът – страст, любов и мечта. Гледам как крилото му разсича разредения въздух и си мисля за човека, чиято мечта е бил този самолет. За хората от всички времена и епохи, мечтали и сънували да полетят. За първите, дръзнали да правят планове и изчисления. Това техническо изобретение е родено не от належаща нужда или желание за улеснение, а от копнеж и мечта, от всепоглъщаща идея, от романтизъм и любов. Обичам самолетите – те са добилата форма любов на хората към небето. Обичам небето – обръча на хоризонта, който тук не е толкова категоричен и далеч не толкова строг в невъзможността си. Разкошните облаци, разкрити отгоре – чувството е все едно да гледаш морето отдолу. И най-вече – слънцето. Тук е царството на слънцето, тук то има други цветове, друга светлина, то е силно и навсякъде, без изключение, то не се скрива зад облаци и мъгли, то е вечно, тук детето на неговата обречена любов с дъжда е друга – кръгъл пръстен на нетрайна вярност.
В далечината се разминаваме с малък самолет, същото толкова самотен. Два самолета в небето не го правят по-населено и още по-осезаемо чувстват самотността си. Обичам да съм горе – сама със слънцето.

Ред.: Комита, клипът всъщност е това (така го и чух за пръв път, Live at Pompeii е нещо невероятно):

Добър ден! (анатомично-геоложко)

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води...

Някой беше попаднал на блога ми, търсейки в Гугъл "тъжно ми е". Стана ми мъчно за човека. И на мен ми е тъжно често. Подавам сигнали, изпращам зов за помощ - само в Гугъл наистина не съм потърсила и индиански димни сигнали не съм започнала да пускам. И - тц. Няма. И изкристализира тогава постулат:

Не може да се тъгува на дребно.

[Аз често мрънкам и мърморя, за много неща, защото ако го държа в себе си, става много тъжно и лошо положението. Рискувам хората, които не ме познават особено добре и/ или не им пука много за мен, да се изнервят, но предпочитам така, отколкото аз да натежа от някакви неволи и тъги. И въпреки, а по-точно - заради - това, съм най-често ведра и усмихната. Наскоро един приятел, който знае колко бях уморена точно в този момент и колко още работа ме чакаше, както и как върви битието ми напоследък, учудено ме попита как изглеждам така весела и лъчезарна и се смея. Ами - не си заслужава да съм тъжна на дребно. Освен в предвечерието - онова време между небето и земята, между деня и вечерта, синкаво-лилаво под прихлупващата се длан на нощното небе, зеленикаво по ръба на хоризонта, като очи на котка, чиито намерения не знаеш, розовеещо-аленеещо в гаснещ пурпур и почерняващо алено, като изстиващи въглени там, където утихва залезът. Тогава може. Малко.]

Иначе...

Иначе има време за само една голяма тъга. Когато всичко се събере, изправи се в цял ръст и рече: Ето, смятам повече да не шикалкавя, дойдох. И се ухили широко.

Тъгата, тежка като тежка вода и толкова всепроникваща, ще е тогава моя. Ще седна на една пейка, точно по това сумрачно време, когато - според един относително симпатичен филм, не съм го проверявала в оригинални легенди - дори драконите недовиждат добре. Отгоре няма да има нищо друго, освен небе, то е достатъчно тежко. Отпред ще е хоризонтът с вечната си лъжа - още малко, ей-там е морето! Наоколо ще е висока трева с три оркестъра и половина щурци, а препускащите в галоп светулкови момци ще мамят окото със светлинните си сигнали - примигваш и очакваш светлинката да блесне пак там, където за кратко си я мернал, но тя вече е малко по-встрани, колкото да те замае. Светулката е движеща се оптична измама par excellence.
И аз - там някъде, където и да е. Ще я оставя да нахлуе през отворените двери. Да изличи усмивките. Да оправдае името си - да тегне, тегне, да е тежка, тежка, тежка, смазваща. Да пречупи раменете, на които е кацнала като свиреп сокол - това място са й отредили поетите, второ по важност след сърцето. Тъгата кацна на раменете й. Преви рамене от тъга. Или мъка, все едно. Добре, така да е - хряс! Изпуква крехката кост на ключицата. И другата след нея. Костите не издържат натиска и се извъртат в мястото на счупване, острите им ръбове пробиват слоеве мускулна обвивка, мускулни влакна, разкъсват вени и промушват артерии, устремили се към тънката като хартия последна инстанция на целостта - кожата се назъбва като разкъсана от бой уста около мястото, където костиците са се подали като новородено, ококорило се към външния свят - за пръв път. Нишките на нервите, обхванали като въжетата на властващ бич цялото тяло, се объркват и пресукват, опъват до скъсване. Гръбначният стълб развива извивката си и се огъва в такива танцови пируети, сякаш се учи да танцува танго. Хрущялните дискове скърцат от напрежението, прешлените чупят крилата си - никога няма да полетят, гръбначният мозък се гърчи, теглен от срещуположни страни от сноповете (гръбначно-мозъчни) нерви, които се опитват да си го поделят като в игра на дърпане на въже - кой отбор ще спечели? Меката му същност се разплисква със спиналната течност и ако можеше да писука, щеше да звучи като лабораторна жаба, чийто мозък се разрушава с остро шило. (Крясъкът, между другото, е неописуем.) Лопатките се притулват като изплъзващи се шепи над белите дробове и се огъват в чадъровидна форма, опитвайки да предпазят порестите бели гъби. Гръдната кост се огъва и забива в тях, като кама, насочена от ръката на предател с трийсетгодишен стаж. Ребрата се цепят на трески, пукат като мокри клони, хвърлени в огъня и като тях разпръсват искрици кост из цялата гръдна кухина. Диафрагмата се смачква - употребявана носна кърпа, и притиска в неистовата си прегръдка стомаха, приютил част от пулсиращата същност на тъгата. Сърцето тупти до край, набучено с костните стрелици като свети Себастиян, тъй като там поетите са натири тъгата и тя го изпълва, мумифицира и превръща в кехлибарена вкаменелост. Тъгата, пулсиращо кълбо с цветовете на дъгата, преминало като кълбовидна мълния и с едно позволение - добър ден, тъга! Заповядай, влизай - смачкало тялото с нищожната му въглеводородна същност, разцепила го на съставни органи, клетки, елементи - малко кислород тук (последни глътки), малко азот тук (а защо не райски газ, за блясък в ъгълчето на усмивката), малко водород там - за полет нависоко, и една шепа обикновен въглерод. Въглени, въглища, сажди. Премазани скелети и тъкани в прегръдката на тъгата. Теглото й от хиляди атмосфери - нажежени атмосфери, разведрени атмосфери, наелектризирани атмосфери... Време, което тече както си иска, а когато си тъжен, обикновено се спира да те гледа и да се хили, затова минутите минават като часове, а секундите - като еони.
Налягане. Време.
Какво повече й е нужно на тази шепа въглерод, за да се превърне в диамант?

Adieu tristesse

Bonjour tristesse

tu es inscrite dans les lignes du plafond

Tu es inscrite dans les yeux que j'aime

Tu n'es pas tout à fait la misère

Car les lèvres les plus pauvres te dénoncent

Par un sourire

Bonjour tristesse

Amour des corps aimables

Puissance de l'amour dont l'amabilité surgit

Comme un monstre sans corps

Tête désappointée

Tristesse beau visage

(P. Eluard, "A peine défigurée")

Тишина

Амбър е виновен! Докато ми остане време да напиша някой и друг ред със спорен смисъл и полезност, ето нещо невероятно, което обичам наравно със "Синева" (клипът е доста кичозен):

The Police

24 юни, Белград. Пристигаме по-късно, отколкото очакваме, но поне автобусът на Карат С беше много добре климатизиран (използвам случая да прдупредя хората, които пътуват с автобуси на Груп из чужбина - да не го правят, ако имат избор). Белград е хубав град и се оказва, че си спомням почти всичко от местата, където се разхождахме миналата година преди Стоунс. Но този път имаме време само да минем по пешеходната "Княз Милош", да хапнем и да тръгваме към парк Ушче, където, пак както миналата година, ще е събитието - концерт от прощалното турне на The Police.

Концертът... Изключителен концерт във всяко едно отношение - и като организация на самото събитие от страна на сърбите (73 входа за мястото на концерта, големи указателни табели за входовете, видими отдалеч) и като място - парк край Дунав, за щастие в горещия следобед оттам полъхваше от време на време, не много наблъскано в зоната пред сцената, която е и на бабунки, така че ако се изхитриш да си завземеш някоя овреме, си гледаш сцената като на длан, без да ти стърчат каквито и да било глави.

С известно закъснение излязоха Counting Crows, които пяха доволно добре и се оказаха наистина приличен бонус към мероприятието, само че как да им обърнеш изобщо някакво достойно внимание, когато си се настроил на съвсем друга вълна...

Миналата година, почти по същото време, си тръгнахме от същото място след концерта на едни извънземни, наречени с кодовото име Rolling Stones. Изпрати ни Exodus на Боб Марли (писах някъде каква е връзката на Стоунс с Марли и как тази песен е нещо като отдаване на почит към един велик приятел). Сега, към 10 часа местно време, ни посрещна друга песен на Марли - "Get Up, Stand Up". (Нали няма нужда да се обяснява каква е връзката на Полис с регето?) След което на сцената изскочи една фурия, едно вихрено чудовище с ореол от бели коси - точно както каза hendy, същински луд учен, и погали гонга, разположен зад барабаните, след което се метна връз тях и повече от час и половина Стюарт Коупланд им разказа играта. На сцената се плъзнаха и дружките му, оформиха тазгодишната команда извънземни, па като зина оня ми ти звяр Гордън... Стинг бе в жестока форма, до послено държа такива висини на вокално майсторство, гласът му не мръдна и на йота, а не е като да се щадеше особено. Звукът на целия концерт бе кристал, да вземеш от него да направиш диамантена корона на Пепеляшка, ще избие рибата на бала. Имаше си контакт с публиката на прилично равнище, Анди Съмърс сякаш си разглабяше и сглабяше китарата в движение, Стинг се усмихваше с едни едновременно стоманени и добродушни очи и тримцата показаха защо Полис е една велика група. Това шоу, да използвам тази чиста българска дума, въпреки че не беше зрелищно с физически ефекти като огромни екрани, главозамайващи светлини и фойерверки, бе зрелищно с максималното доближаване до състоянието на съвършенство. И като всяко съвършено нещо може би е изглеждало и прекалено отрепетирано, прекалено изчислено, прекалено излъскано и полирано откъм дребни дефекти - нямам нищо против. Защото освен желязната хватка на музиката с нейното съвършенство от типа на звездите в студения космос, освен стоманения захват на професионализма с неговото съвършенство на шеметна кула от слонова кост, имаше и секващото дъха топло излъчване на свиренето в екип от типа на хлапашкото приятелство, което остава у момчетата дори когато вече са зрели мъже. Там, на сцената край Дунав, не свириха само велики музиканти. Там (дано наистина не за последно) видяхме една велика група.

The Police
Белград, Сърбия
24.06.2008, парк Ушче

1. Intro - Get up, Stand up (Bob Marley)
2. Message in a Bottle
3. Walking on the Moon
4. Demolition Man
5. Voices Inside My Head / When The World Is Running Down
6. Don't Stand So Close to Me
7. Driven To Tears
8. Hole In My Life
9. Every Little Thing She Does Is Magic
10. Wrapped Around Your Finger
11. De Do Do Do, De Da Da Da
12. Invisible Sun
13. Can't Stand Losing You / Reggatta De Blanc
Encore 1:
14. Roxanne
15. King of Pain
16. So Lonely
17. Every Breath You Take
Encore 2:
18. Next To You

Аутопсия

на една любов. Даде ми я приятелка, която не искам да засегна, като напиша нещо негативно за книгата, затова предварително да кажа, че има много хубави неща в нея.

И с чиста съвест да премина към лошите.
Не съм чела нищо друго от този автор и не знам какви са другите му книги. Тази започна силно - грабна ми вниманието, започна да заплита сложни кълба от интрига, задълбочено познаване на близка до мен материя - музиката, започна да намята бримките на някаква сложна плетка, която изглеждаше многообещаващо. Задъхано, нахъсано, загадъчно и напоително като тежка вода. Четях на големи глътки, да видя какво има после и още, и още. И тогава някъде към средата всичко увисна - като преразтегнат ластик, като извърбушен хамак и само по инерцията, зададена от вихреното начало, се полюшваше насам - натам. Образите станаха плоски, преувеличенията - преувеличени, арматурните железа започнаха да прозират, а това винаги е грозно, изречения издъхваха, фрагментите се рушаха. Насилвах се да продължавам - не оставям започнатата книга недочетена. Към края положението сякаш се пооправи, но високата летва на началото не може да бъде елегантно прескочена от спънатия финал. Символиката и магичността изведнъж дръпнаха напред, без това да е солидно подковано от изтеклата до сега вода на повествованието, ако приемем, че образът на огнената мадама е изключение.
Силните моменти на книгата - описанията на джазовата музика, душевността на музиканта и твореца, искрите любовни отношения, до някъде и сексуалните сцени (по едно време започнаха да циклят).
Слабите моменти - пропаданията след средата, ужасното впечатление, което оставя несвършената работа на коректора (а ако е авторски подход, то не беше достатъчно последователен в него), неспособността да изведен на съответна височина зададениете в началото амбиции.
Малко ме е яд, защото книгата можеше да бъде огън. А като чета критиките за нея, изпадам направо в недоумение.

Тигри

Задава се бурна сесия и аз за кой ли път се питам за какъв дявол изобщо започнах на тия години пак да уча. Но както и да е, вече имам една оценка - симпатична шестичка по стихотворен превод. По-късно ще пусна един пост с някои от досегашните ми достижения в областта, хаха, но по този повод се сетих за едни преводи на едно стихотворение. След като най-накрая се докопах до - според мен - най-добрия превод на "Тигърът" на У. Блейк, мога да пусна за сравнение няколко такива (откакто Хейзъл беше писала за "Гарванът" се каня. Анималистично някак си.)
И така:

The Tyger William Blake Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Could frame thy fearful symmetry? In what distant deeps or skies Burnt the fire of thine eyes? On what wings dare he aspire? What the hand dare sieze the fire? And what shoulder, & what art. Could twist the sinews of thy heart? And when thy heart began to beat, What dread hand? & what dread feet? What the hammer? what the chain? In what furnace was thy brain? What the anvil? what dread grasp Dare its deadly terrors clasp? When the stars threw down their spears, And watered heaven with their tears, Did he smile his work to see? Did he who made the Lamb make thee? Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Dare frame thy fearful symmetry?

Тигърът Превод: Спас Николов: Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум вечен разчерта твойта стръвна красота? Кой ти взора разгоря? Кой си с огъня игра? Кой издън юдол дълбок смя да литне на възбог? Кой пресука с две ръце твойто жилесто сърце? То на длан ли затуптя? И нима не трепна тя? Чий бе чукът? Кой кова кръвожадната глава? Кой те в жупела с ръжен шари, ужас нажежен? Стрелометните звезди като плувнаха в сълзи, кой със смях твори те? Кой? А агнеца? Пак ли той? Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум дързък разчерта твойта стръвна красота?

Някак преводите на Кръстан Дянков и Димитър Карагеоргиев ми се струват бледи и тромави след горното. Кръстан Дянков разтяга излишно, а при Карагеоргиев нещата са по-добре, ала не могат да се сравнят с мощта на "ж" и "р"-тата, с които Спас Николов е доближил преводът си максимално до звученето и въздействието на оригинала. Тъй мисля аз.

Прев. К. Дянков Тигър, тигър, лумнал с мощ като факла в черна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота? Где в далечни бездни, висини пламъкът в зениците лети? Чии криле потърсиха простори, теб от огън кой посмя да стори? Що за плещи и кои изкусни сили за сърце ти свиха яки жили? Щом затупа то, в теб мощ се взе; лапа вдигна зла и зли нозе. Що за чук и що за здрави клещи мозъка отляха в нажежени пещи? Що за наковалня? И ръка смъртен ужас хванала така? Щом замятат копия звездите и небето плувне им в сълзите, радост не изпитва ли творецът? Той, създателят и на агнеца? Тигър, тигър, лумнал в мощ като факла в мрачна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота?

Прев. Д. Карагеоргиев Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в дебри нощни звяр неспящ, кой титан могъщ в безкрая тъй ужасен те извая? В бездна или в див простор пламна твоят огнен взор? Кой посмя дотам да хвръкне и във пламъка да бръкне? Що за опитни ръце сплетоха това сърце? А щом почна то да бие кой успя да го надвие? Що за чук, що за метал? В пещ каква ли е кипял твоят мозък? Как ли в скоби някой ужасът пороби? И при първите звезди, под небесните сълзи с гордост ли живот ти даде? Той ли Агнето създаде? Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в нощни дебри звяр неспящ, кой ли смел титан в безкрая тъй ужасен те извая?

Призраците, които не можем още да обичаме

Вървиш си по пътя, сред бурените и храсталаците на неутъпканото и неизгладено минало, което си мечтаеш един валяк да го прегази и да се лъсне назад, ненадигащо глава на всяка втора мисъл, да лежи спокойно като езеро, та ако ще от време на време спящото вътре Неси да разпорва повърхността и да предъвква по някой тон водорасли или заблудила се лодка - това са косвени жертви, които си готов да платиш. Но няма валяци и над езерата духат силни ветрове. И на всичкото отгоре дори ямите, които си зарил по уж подходящия начин, напълнил с ред пясък, ред камъни, слой шума и камара колички с пръст, добре си ги трамбовал и си скачал отгоре с удоволствие, за да се слегне възможно най-добре, после си полял две ведра вода и дори си засадил малко борче, дори тези ями се отварят понякога и оттам надават глава съвсем невинно изглеждащи обитателите им, ухилени до ушите, с тревичка в ъгълчето на устата, нахлупили сламена шапка, протягат се на слънцето и те питат: "О, как си, от кога не сме се виждали." Срещаш ги случайно, докато слизаш по огромните каменни стълбища и няма как да им се изплъзнеш. Примигват чаровно насреща ти и обясняват колко си красива под залязващото слънце, държат се мило и в очите им играе пламъче, което ти обяснява как всичко е различно. Въпреки опита и дебелите книги, в които пише, че такива промени са невъзможни, защото иначе ентропията в системата ще достигне критични нива и за неутрализирането й ще са нужни поне три катаклизъма в четири различни краища на света и един - в галактиката, ти се хлъзваш по наклонената плоскост и цопваш в мини езерце с лили и припичащи се костенурки. Те бавно кимат с глава, сякаш да потвърдят - не се стягай, отпусни се, свали бронята, ризницата, шлема, бучни тука меча сред тръстиките, айде по-лежерно го давай. И слънцето грее, и птичките пеят и лилиите ухаят на смокини и черници, ширва се лятото, на сърцето ти е леко и се чувстваш добре.
А после разбираш, че ентропията не е гъска и си пази перцата и никакви такива промени са невъзможни, и ти се приисква катаклизмите да се случат, че да ти влязат в тон, а после, много скоро, ти минава, но ти става мъчно, много мъчно и много тъжно, и много самотно, и езерцето е само една обикновена локва, спомен от пресъхнал гьол, в който си се накиснал до мозъка на костите си, и започваш бавно отново да обличаш брони и ризници, обаче изобщо не ти пука за тях, защото костенурката седи на камъка си и те гледа с блесналите мъниста на оченцата си, сякаш ти обяснява, че не случайно си я заривал тази яма преди, че реките текат в една посока и те съветва да се обърнеш към Талес за по-нататъшни указания.
И си слагаш една кесия от амбалажна хартия на главата, докато не се научиш да се държиш като голямо момиче, докато бавно и методично натъпкваш в ямата не само ухиления й призрак, но и малкото момиче, което се събува босо да тича под дъжда и се натъжава, когато призракът отказва, за да не простине; което тръгва на пътешествие от половин дума и се натъжава, защото призракът е затрупан с много работа и никъде не може да отиде, което иска още да тича по улиците и се натъжава, защото призракът се прибира, че утре ще става рано. Което създава само проблеми, защото тези неща ги знаем еее, от кога, а може би призракът не може да стане друг, а ако стане друг ще е друг призрак. Кой кого заблуди сякаш няма значение, хайде в ямата и повече да не сте се показали.
Писна ми! От 100% уговорки, предпазливост, от ежеминутно погребение над спонтанните изблици, съвпаденията и чудесата. Призракът ми преди поне вярваше в знаците и случайностите.
И с някаква подигравателна усмивка навън изгря дъга.

Ред.: Щях да го напиша и после се отказах, но тъкмо започнах да пиша ревю за книгата "Мостовете на Медисън" (от Робърт Джеймс Уолър) и препрочитайки попаднах на това, няма как да не го сложа, в името на вълшебствата и съвпаденията по неслучайност, надявайки се:
"Ако не бяхте баща ви и вие двамата, щях да тръгна с него, дори и накрай света. Той настояваше до го сторя, молеше ме как ли не. Аз обаче отказах категорично, а Робърт бе прекалено чувствителен и внимателен, за да се бърка в живота ми. [...] Но за да съм честна, трябва да ви призная, че още от самото начало Робърт разбираше по-добре от мен какво е станало между нас двамата. Аз започнах да го осъзнавам едва по-късно, след време. Ако го бях проумяла още тогава, докато бяхме заедно и той ме молеше да замина с него, вероятно щях да го последвам. Според Робърт хората са станали прекалено разумни и вече не вярват във вълшебства. Често съм се питала, дали когато взех решението си, не съм се ръководила прекалено много от здравия разум."

Nick Cave & The Bad Seeds

Само да се докопам до сетлиста и ще разказвам, независимо дали на някой му се чете или не. За такова нещо просто трябва да се направи опит да се разкаже, иначе си е грехота.

Не се докопах - не знам защо е толкова трудно да се изчопли сетлистът от Солун, при положение, че намирам тези от Белград и Атина (съответно предишния и следващия концерт). Но след щателно сравняване се оказва, че в Солун е свирено същото като в Белград. Така че с около 99,9% сигурност:

Nick Cave & The Bad Seeds
06.06.2008,
Thessaloniki, Moni Lazariston

Night of the lotus eaters
Dig!!! Lazarus dig!!!
Tupelo
Today's lesson
Red right hand
Your funeral my trial
Midnight man
Mercy seat
Deanna
We call upon the author
Get ready for love
Moonland
The ship song
Papa won't leave you Henry
More news from nowhere

The lyre of Orpheus
The weeping song
Hard on for love
Into my arms
Nobody's baby now
Lovely creature
Stagger Lee

Wanted man

За пръв път преди концерт успях да изпълня намерението си да послушам музиката, която очаквам да чуя, и да се настроя. Обикновено все не остава време и отивам на концерт "неподготвена" (както най-вероятно ще се случи и в сряда). Този път изслушах няколко пъти новия албум плюс класики от миналото и сутринта в петък се отправихме към Солун. Пристигнахме, настанихме се и така нататък и така нататък, подробностите нямат отношение към концерта, затова ги пропускам. По стар български обичай се подготвихме да сме на мястото на събитието поне час преди отварянето на вратите (19:30 ч. обявено на билетите, може да е на гръцки, но думата "порта" я знаем какво значи) и прекосихме една доста голяма част от града пеша. Да отбележа и че по стар мой обичай не бях спала предишната вечер, нали все доработвам в последния момент, и само малко бях дремнала в колата. Оказа се обаче, че гърците не обичат да подраняват - повечето се изсипаха непосредствено преди началото на концерта, т.е. след като свършиха подгряващите и всъщност пред вратите чакахме само сериозни тумби от българи. Интересното беше, че вървейки към залата, се натъкнахме на Ник Кейв - по джапанки, прибиращ се към хотела си преди саундчек. Не обичам да притеснявам творци (не казвам знаменитости, за една част от тях изобщо не ми пука, така че ми е все едно дали се притеснаяват или не). Не виждам смисъл в ръкуването, снимането и изричането на фрази от типа "Велик си", "Музиката ти промени живота ми" и т.н. Затова си седях отстрани, докато двамата ми спътници минаха през гореописаната процедура - Кейв се оказа знаменателно отзивчив и търпелив човек. Мило. Борис се развълнува страшно много, което също е много мило. Приятни емоции - да видиш как човек прелива от положителни такива.

После беше едно ходене по нервите, докато си взема пропуск да снимам. С разрешение само за една песен и то, разбира се, тя се оказа с най-гадното осветление и никакви свестни снимки не станаха. Защо ли не си останах в публиката да си щракам оттам, както видях по-късно, че направиха сума ти хора - не знам как бяха вкарали фотоапаратите си, но мен така и така ме бяха пуснали, седях си при моите хора почти до оградата, къде ми трябваше да влизам отпред да снимам, после най-честно да изляза да си оставя апарата и пак да се върна, далеч по-назад... Пуста коректност, да му се не види.
Както и да е. Подгряваха двама нелоши образи, Ed Kuepper и Jeff Wegener. После стандартното чакане и към 10 без 15 на сцената излязоха The Bad Seeds и изскочи Ник. И се започна едно шоу, което продължи над два часа, за което време Ник не спря. Песен след песен в страхотна форма, като живак по сцената, с прекрасния си глас и с едни бушуващи моменти, като мини-вулканични изригвания във всяко парче - невероятно магическо. Непрекъсната комуникация с публиката във втората част - аз вече бях чула Mercy Seat и The Ship Song, за които точех зъби отдавна, и се надявах да чуя Into My Arms по някое време. Ник започна The Lyre of Orpheus с въведение - "Тъй като сме в Гърция и вие имате страхотни митове, сега аз ще разкажа един мит". Малко след това някой се провикна от публиката, Ник се обърна - "Man, I'm telling a fucking Greek myth here!" и започна отначало. После всеки викаше някоя любима песен и изсвириха част от провикнатото, аз останах с впечатление, че наистина е така, но като гледам еднаквостите на двата сетлиста... от друга страна те не могат да знаят цялата си дискография наизуст, готови да изсвирят всяка песен във всеки един момент.



Концертът беше силно емоционален - от сцената се носеха талази енергия и плам и ако не бях вече почитателка на Ник, това щеше окончателно да ме спечели за каузата. Нито един слаб момент, нито една слаба песен, нито миг на отпускане, всяка минута заредена до край, изпита до край, почувствана на повече от 100%. За един концерт не е достатъчно да представи само висококачествени песни, нужно е и нещо лично, нещо очароващо, нещо пленително, нещо субективно. Няма да се повтарям повече, ще го кажа за последно - концертът на Ник Кейв и Бед Сийдс беше като огнен дъх - облива те, нагорещява те, изпълва те от главата до петите, запалва едно огънче вътре в теб, отминава като пламтящ ураган и ти оставаш смъртно изтощен и същевременно зареден до степен косите ти да пропукват със статично електричество.

Това не беше смазващо с тежестта си небе, като концертът на Депеш, не беше поразяващо шоу като това на Джордж Майкъл, не беше поток лъчезарна топлина като Ерос Рамацоти, не беше приветлива, но дистанцирана гениалност като Ерик Клептън, не беше диво опиянението от препускащи коне като Мейдън, не беше нищо, с което може да се сравни. Беше туптяща кълбовидна мълния с мрачен глас и чувство за хумор, която можеш да докоснеш без да се изгориш. Но оставаш зашеметен. Но нямаш нищо против да я докоснеш пак. И пак, и пак...

По пътя

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!

Това е финалът на поемата "Дни на проверка" от Пеньо Пенев. Въпреки че това не е любимото ми негово стихотворение, се сещам често за последния ред. Употребен преносно от поета, все повече си мисля, че той важи много повече от преносно за мен. Несравнимо удоволствие ми доставя пътуването, тръгването и пристигането, както и самият път - сивият асфалт, променящите се мигове, синьото небе, разликите и приликите, спокойствието и промяната, събрани заедно в сравнително кратки периоди от време. Баба ми, лека й пръст, не можеше да спи добре на друго легло, освен нейното собствено. Това, в по-голяма или по-малка степен, го чувам от много хора. Аз нямам проблеми да спя където й да е - дали защото от много отдавна съм свикнала често да спя на различни места или защото непрекъснато не си доспивам и ми е все едно къде ще положа глава, стига да е поне мъничко удобно, не знам. Но е факт, че спя без проблем на "чужди места" - всичко е главата ми и стига да си го направя уютно в представите си, местенцето не е проблем.
Обичам да пътувам, да виждам нови неща, да се сблъсквам с предизвикателството на новото, да се обучавам, малко по малко, да приемам и съжителствам с различното, да се наслаждавам на хубавото, да просмуквам в себе си атмосфера, усещания, гледки, мимолетни настроения, кратки мигове, да си създавам привички и да ги разрушавам... Обичам например на ново място да изпия едно кафе с нещо сладко на някое по-живописно място. Да си купя сувенир, който после да подаря или който използвам у дома, в никакъв случай някакви статуетки или декоративни чинии. Да се държа не като турист, доколкото е възможно. В следващия миг решавам пък да се държа като типичен турист, провесвам фотоапарата на врата си и демонстративно забивам нос в картата. Забавно е.
Има места, където искам да се доближа до хората, да разбера ежедневието им, да уловя специфичното у тях, за да си запазя късче от най-хубавото. Има други, където не ми се иска да се потапям така, а завинаги да ги запазя като експонати зад стъкло, с екзотична, непонятна красота.
Толкова обичам да пътувам! А Гърция започва все повече да ми харесва. Харесваше ми притегателно-митично в началото, докато все още не бях стъпвала там - заради Даръл и Кун. Поохладнях след Атина. Солун и времето, което бе омекотило погледа ми, засилиха една вълна в обратна посока и сега топлите ми чувства отново се връщат. Солун като обект на забележителности не е кой знае какво - ще пусна отделен пост веднага щом проуча какво толкова й е известното на Бялата кула - но пък като обща атмосфера ми се стори чудесен. Ще взема най-накрая да го науча този гръцки език.
Може би най-магическото от всичко е това, че до обяд се къпех в слънце, разхождах се по ефирни блузки и пак ми беше горещо, докато вятър със солен дъх съсипваше прическата ми, а сега зъзна в жилетката си и слушам как неуморно вали дъжд.

Ник. Кейв.

Това е то - превеждам си кротко анимационни серийки за Снежанка и слушам какво? Ник Кейв, разбира се.

The Ship Song:



Into My Arms:

Кафе!

Защо жените живеят по-дълго

Получих го преди време (Profy, мерси!) и реших да споделя: